Павел Иванов Генадиев с псевдоними Плачков, Стамболията[1] е български общественик, публицист и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Върховния македонски комитет.[2][3]
Биография
Павел Генадиев е роден на 10 юни 1873 година в Битоля, тогава в Османската империя. Син е на Иван Генадиев, брат е на Никола Генадиев (изтъкнат български общественик, политик и министър), Харитон Генадиев (журналист) и Михаил Генадиев, внук е на митрополит Генадий Велешки и е баща на художничката Василка Генадиева. Завършва гимназия в Пловдив през 1891 година, в която се включва в революционни кръжоци за освобождение на Македония и Одринска Тракия. Тогава се сприятелява с Михаил Герджиков. След това следва в Софийския университет. През 1895 година се присъединява към ВМОРО и започва да преподава в Лозенград, а през 1896 – 1897 е учител в Мустафапаша, където създава революционни комитети и оглавява Свиленградския околийски революционен комитет на Одрински революционен окръг. Издава нелегалния хектографски революционен вестник „Борец“.[4]
През 1897 година Генадиев убива един от първенците на града, Иван Варсамов, който бил между посветените в революционното дело лица. Варсамов обвинява Генадиев, че „сметките му не са чисти" и че разхищава комитетските пари. Убийството е сметнато за грешка от Централния комитет в Солун, тъй като Варсамов е смятан за „добър и с важни заслуги българин“. Генадиев е уволнен и арестуван от властите за убийство. Властите залавят архивата на революционната организация в града. За убийство са арестувани още около 25 души. Съдът ги осъжда на различни години заточение, вкл. Генадиев на доживотен затвор. Спасява ги Никола Генадиев чрез познанството си с Великия везир. Така след 18-месечен затвор групата е освободена и Генадиев е екстрадиран в България.[5]
Павел Генадиев се сприятелява с Борис Сарафов и преминава на страната на Върховния комитет, като оглавява Пловдивския комитет. От 1899 година е подпредседател на Пловдивското македоно-одринско дружество. Генадиев е специален емисар на дружеството за откриване на клонове и нови дружества и до края на 1899 година са учредени дружества в Копривщица, Клисура, Карлово, Калофер, Сопот, Хисаря и Паничери, а на следната година – в Куртово Конаре. Генадиев поддържа в града работилница за раници и патрондаши за четите. Складираното в града оръжие се прехвърля към Чепеларския пункт и оттам в Османската империя.[6] През 1900 година по внушание на Гьорче Петров прави опит да помири Иван Гарванов с ВМОК.[7] През април 1901 година е делегат на Осмия македоно-одрински конгрес от Чупренското дружество.[8]
Генадиев поддържа активни връзки с клона на Дашнакцутюн в града, начело с Степан Зорян (Ростом), като плод на това сътрудничество е четата на Слави Мерджанов и Бедрос Сиремджиян, която навлиза в Одринска Тракия през 1901 година.[9] Вследствие на терористичната акция на четата турските власти правят много разкрития и арести на революционери в Тракия.[10] В 1900 година е делегат на Пловдивското дружество на Седмия македонски конгрес.[11]
В София Павел Генадиев се отдава на литературна и обществена дейност, но продължава активно да участва в революционната дейност в Тракия. През 1900 година Александър Кипров, ученик на Павел Генадиев, създава първата агитаторска чета в Свиленградско. Генадиев подпомага организирането на Илинденско-Преображенското въстание.
В 1903 година е избран за депутат в XIII обикновено народно събрание.[12]
Занимава се с издателска и публицистична дейност. Издава списанията „Библиотека“ (1902 – 1909), „Художник“ (1905 – 1909) и „Поука“ (196 – 1909).[2][13][14][15] Пише и движи финансовите дела на редактирания от брат му Никола и Трифон Кунев вестник „Българска независимост“.[16] Пише в „Балканска зора“ (1890 – 1900), „Светлина“ (1912), „Новини“ (1890 – 1912), „Искра“ (1911 – 1912) и други.[2]
В 1914 година е избран отново за народен представител в XVII обикновено народно събрание[12] от Пловдив от Народнолибералната партия.[17][18] В 1916 година обаче, заради опозицията му на включването на България в Първата световна война на страната на Германия, е арестуван и осъден на 2 години затвор.[2] След войната е главен редактор на вестник Воля.[19] Пише в „Народно единство“.[2]
След Втората световна война Генадиев се опитва да предотврати предаването на Пиринска Македония на Югославия като стъпка към федерация между Югославия и България и на насилствената македонизация в областта. В 1946 година Генадиев пише писмо до министър-председателя Кимон Георгиев, в което съветва „отношенията с Югославия да се поставят на здравата почва на еднаквост на интересите“, а не да се стига до прекалености, които уронват българския престиж и възразява срещу официалното отричане на българския характер на Македония. Според него правилната формула е право на самоопределение, но в рамките на южнославянска федерация, изградена на равни начала между Югославия и България.[20]
Павел Генадиев е женен за Невена Генадиева от стария копривщенски род Кесякови. Дъщеря му Василка Генадиева е видна художничка. Синът му Асен Генадиев е инженер-химик.
Колегата му от „Българска независимост“ Петър Карчев пише за него:
| „ | За Павел Генадиев, като човек на най-разнородни инициативи, би могло да се напише книга. Неговата енергия и предприемчивост бяха феноменални... В инициативите на Павел Генадиев имаше нещо смело, стремително...[21] Неговият най-голям недостатък беше бързината и ненадейността на решенията му. Редица негови начинания, плод на продължително и упорито проучване, на необикновена съобразителност се разрушаваха светкавично под удара на моментни и злополучни вдъхновения. Всички крупни инициативи на Генадиев са страдали и пропадали от излишък на афектации. При все това, той е човекът, който най-много ме е поразявал с разностранната си надареност.[22] | “ |
Памет
На Павел Генадиев е наречена улица в квартал „Манастирски ливади“ в София (Карта).
Личният архив на Павел Генадиев се съхранява във фонд 140К в Централен държавен архив. Той се състои от 660 архивни единици от периода 1879 – 1959 г.[23]
