В едно село на Ла Манча, за чието име не искам да си спомня, живееше неотдавна един идалго от ония, които притежават копие, стар щит от биволска кожа, мършав кон и бързонога хрътка. За обед оля от варено месо, по-често говеждо и по-рядко овнешко, за вечеря обикновено кълцано месо, подправено със сол, пипер, оцет и лук, яйца със сланина в събота, леща в петък и по някой гълъб за прибавка в неделя - ето тези ястия изчерпваха три четвърти от доходите му. Останалата четвърт отиваше за облекло: за празник - връхна дреха от веларте, панталон от кадифе, наречен калсас, и пантофи от същия плат, а за делник - дреха от тънък вълнен плат. В дома му живееха една икономка, която беше надхвърлила четиридесетте, и една негова племенница, която нямаше и двадесет години, както и едно момче ратайче, което вършеше полска и домашна работа. То умееше еднакво сръчно да оседлава коня на господаря си и да върти ножицата за подкастряне на овошките. Нашият идалго беше на около петдесет години, як, но мършав, със съсухрено лице. Той обичаше да става много рано и да ходи на лов.