В така нареченото висше общество не обичаха Огюст Сен-Клер; основната причина за това беше, че той се стремеше да се нрави само на хората, които му се нравеха. Тях търсеше, а другите отбягваше. Освен това беше разсеян и безразличен. Една вечер, когато излизаше от Италианския театър, маркиза А. го запита как е пяла госпожица Зонтаг. "Да, госпожо" - отвърна Сен-Клер с мила усмивка, мислейки си за нещо съвсем друго. Този смешен отговор не можеше да се отдаде на стеснителност, защото независимо кого имаше пред себе си - висш благородник, велик човек или дори видна дама - той разговаряше с еднаква самоувереност като с равен. Маркизата заключи, че Сен-Клер е чудовищно нахален и безочлив.

 

Госпожа Б. го покани на вечеря един понеделник. Няколко пъти разговаря с него, след което Сен-Клер заяви, че никога не е срещал по-приятна жена. Госпожа Б. събираше духовитости от хората цял месец и ги изразходваше у дома си за една вечер. Сен-Клер отново се срещна с нея следния четвъртък. Този път донякъде скуча. Още едно гостуване у нея го накара никога вече да не стъпи в салона й. Госпожа Б. обяви, че Сен-Клер е млад човек без обноски и крайно невъзпитан.

 

Той бе роден с нежно и любещо сърце; но на възрастта, когато човек лесно получава впечатления, които го бележат за цял живот, неговата пламенна чувствителност му навлече подигравките на някои приятели. Беше горд и амбициозен; държеше на хорското мнение като децата.