И аз се смея, задето ти се смееш - и по този начин край няма смехът на този свят! Всеки си е башка луд; но най-голямата лудост е, струва ми се, да не си никак луд.

 

"Казандзакис вярваше все повече в могъществото на духа: Ако човек знае как да желае нещо, той го получава. Дори сам го създава от празнотата", Елени Казандзаки

 

Тръгнете боси, стъпете смело и усетете тази любима на поколения история за Зорба

 

I

 

Запознах се с него в Пирея. Бях отишъл на пристанището да взема кораба за Крит. Наближаваше да съмне. Валеше. Духаше силен вятър и морските пръски достигаха чак до малкото кафене. Стъклената врата беше затворена и въздухът беше изпълнен с тежка, спарена миризма на хора и градински чай. Навън беше студено и стъклата се бяха изпотили от дъха на посетителите.

 

Пет-шест немигнали през цялата нощ моряци с кафяви, изплетени от козя вълна фланели, пиеха кафе и градински чай и гледаха през изпотените стъкла морето.

 

Рибите, замаяни от ударите на бурята, бяха потърсили убежище по-надълбоко, в тихите води, и чакаха светът горе да се успокои, а рибарите, натъпкани по кафенетата, чакаха и те края на божествената тревога, та рибите да се престрашат и да се изкачат на повърхността на водата, за да клъвнат. Калканите, морските дяволи, скатовете се завръщаха от нощните набези да спят. Разсъмваше се. Стъклената врата се отвори: един нисък, изпечен пристанищен работник влезе - гологлав, бос, целият изкалян.

 

- Ей, Костандис! - извика един стар морски вълк със синьо наметало. - Какво правиш, бре?

Костандис се изплю сърдито.

- Какво да правя? - отвърна той. - Добър ден, кафене! Добър вечер, къщо! Добър ден, кафене! Добър вечер, къщо! Ето живота ми. Работа - йок!

 

Неколцина се засмяха, други поклатиха глава, изругаха.

 

- Животът е доживотен затвор - каза един мустакат мъж, който беше получил философското си образование при Карагьоза. - Доживотен затвор, проклет да бъде!

 

Мека синьо-зелена светлина заля мръсните стъкла, влезе и тя в кафенето, провеси се по ръце, носове и чела, скочи на огнището, пламнаха бутилките. Електрическите лампи загубиха силата си, намигналият махмурлия кафеджия се протегна и ги угаси.

 

За миг настъпи тишина. Всички очи се вдигнаха и погледнаха навън разкаляния ден. Чу се шумът на вълните, които се разбиваха с рев, и гъргоренето на няколко наргилета в кафенето.

 

Старият морски вълк въздъхна.

 

- Абе, какво ли прави капитан Лемонис? - извика той. - Господ да му е на помощ! - И плъзна сърдит поглед по морето. - Пфу на тебе, мръснико, дето разделяш мъжете от жените им! - изръмжа той и прехапа посивелите си мустаци.

 

Седях в един ъгъл, зъзнех, поръчах си втора чаша градински чай; спеше ми се, борех се със съня, с умората и с утринната печал на деня. Гледах през мътните стъкла на пристанището, което се събуждаше и ревеше с корабните си сирени, с каруцарите и лодкарите си. Гледах, гледах и някаква плетеница, много гъста плетеница от море, дъжд и отпътуване се омотаваше около сърцето ми.