Момченцето беше малко, планините бяха огромни. То се провираше от пътека към пътека през гъстите папрати, които ухаеха, огрени от слънцето, и го разхлаждаха, когато се излегнеше сред тях. Скалата беше издадена напред, а отвъд бучеше водопадът, който сякаш се сгромолясваше от небесната вис. Да обгръща с поглед гъсто обраслите с гори върхове със своя остър поглед, който откриваше дори дребна сива козичка върху някой камък далеч отсреща между дърветата! Да рее поглед в дълбоката трептяща небесна синева! Да вика високо с ясен, омаян от щастие глас! Да тича бос, да не се спира нито за миг на едно място! Да диша, да къпе отвътре и отвън тялото си в топлия ефирен въздух! Това бяха първите грижи и радости на момчето, чието име беше Анри.

 

То имаше малки приятели, които бяха не само боси и гологлави като него, но и окъсани и полуголи. И те миришеха на пот, на билки и на дим като него; и макар да не живееше като тях в някоя колиба или пещера, на него му беше приятно, че мирише като тях. Те го учеха да лови птици и да ги пече. Заедно с тях той препичаше хляба си между топли камъни и го изяждаше, като го натриваше преди това с чесън. Защото, който яде чесън, израства голям и ще бъде винаги здрав. Другото средство беше виното - те го пиеха от каквото им попадне. Имаха го в кръвта си - и малките селски деца, и родителите им, и цялата страна. Майката бе поверила Анри на една роднина и на един възпитател, за да израсне като децата от народа, макар че и тук, горе, живееше в дворец, който наричаха Коарац. Страната се наричаше Беарн. Планините бяха Пиренеите.