Предлагам автентична картина картон масло живопис пейзаж на най-емблематичния Български художник Владимир Димитров- Майстора Летенъ Денъ от 1929 г. Картината има и сертификат от Галерия Лоран.Картината е била лично притежание на големия Български художник Светлин Русев който е потвърдил и подписал че е Майстора на гъбът на картината.

Размер без рамката.19-28.5

https://www.youtube.com/watch?v=YoAMfAH2fK4&ab_channel=%D0%9A%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F

https://www.youtube.com/watch?v=UtAPcejdyXI&ab_channel=SeloBG

Владимир Димитров е творец, който с картините си успява да ни докосне до истинността на българския бит и култура, до живота на обикновения българин в годините след Освобождението – с цялата му красота, с цялата му тежест, с цялата чистота и цялата болка. Роден през 1882 година в граничното кюстендилско селце Фролош, в семейството на Камка Стоилова и Димитър Поппетров, Владимир Димитров Поппетров още в ранна детска възраст посреща трудностите, които му е подготвил животът. През 1889 година, когато е едва на седем годишна възраст, баща му бива ранен при престрелка и остава инвалид. През същата година почива и дядо му – поп Петър, който е другата материална опора на семейството. Тези злощастни събития принуждават семейството да напусне дома си във Фролош и да се установи в Кюстендил, където майката и бащата работят срещу мизерно заплащане и едва успяват да се справят с изхранването на двете си деца – Владимир и сестра му Йорданка. Началното си образование Владимир Димитров получава именно в Кюстендил, в училището „Даскал Димитри“, след което постъпва в трикласното школо. За съжаление, крайната бедност на семейството възпрепятства учението му и той успява да завърши само втори клас.

В годините (1896 – 1899г.) Владимир Димитров работи като продавач на вестници, дърводелски работник, хотелски прислужник и бояджия. През  1899 година започва работа като писар в Кюстендилския окръжен съд, където остава близо четири години. Средата, в която попада там, се оказва изключително благоприятна за духовното израстване на Майстора, тъй като от тогава датират и запознанствата му с Никола Венетов и Емануил Попдимитров. Благодарение на дружбата си с тях, Владимир Димитров открива нови философски учения и възгледи, като най – дълбока следа у него оставят идеите на Толстой. На 11 май през 1903 година в гимнастическия салон на Педагогическото училище се открива първата изложба на младия художник, по инициатива на адвокати и съдии от кюстендилския съд, които са силно впечатлени от таланта му. Няколко дни по – късно именно на него е поверена и задачата да изработи портрета на Гоце Делчев, при отслужване на панахида в негова чест след смъртта му. През есента на същата година младият художник, подпомогнат от свои съграждани, постъпва като извънреден ученик в Рисувалното училище – София, като негови преподаватели са Иван Мърквичка, Жеко Спиридонов, Петко Клисуров и Антон Митов. Въпреки факта, че е извънреден ученик, Майсторът се откроява с огромните усилия, които полага и желанието да се усъвършенства. През 1908 година в Кюстендил сред голяма мизерия умира бащата на художника. В едно от последните писма, които той изпраща на сина си, се забелязва болезнена острота в думите му относно решението на Владимир да учи: „Сине, какво ме грее мене, ако утре ти станеш и професор, когато днес баща ти умира от глад.“

През 1910 година творецът завършва образованието си в Рисувалното училище и получава предложение да продължи обучението си в чужбина като стипендиант, но отказва. Вместо това започва да работи като учител по краснопис и гимнастика в Държавна търговска гимназия „Димитър Василев“ – Свищов, където се запознава с Николай Лилиев. Между двамата творци възниква приятелство, подкрепено от общи възгледи, което се запазва за цял живот. През 1912 година Владимир Димитров, въпреки че е освободен от военна служба, се включва в Балканската война като военен художник. На фронта той се сблъсква с една действителност, която дълбоко въздейства на душевността и емоционалността на твореца и се превръща в проекция на неговите военни картини. В творбите, които създава през тези години, той се опитва да покаже бита на българските войници на фронта – почиващи войници, войници на поход или дори такива, които се греят на топлината на огъня. Една от най – силните и изпълнени с емоция творби на Майстора от този период е картината „Завръщане от фронта“. След приключването на войната, той посещава Виена за кратък период от време, след което, завръщайки се в България, решава да се отдаде изцяло на творчество.

През 1921 година Владимир Димитров преживява една от най – тежките загуби в своя живот – умира майка му Камка Стоилова, която е най – скъпият му човек и доверен приятел. Една година по – късно, през 1922 година, Майсторът открива своя самостоятелна изложба в Царския манеж, която е последвана от широк интерес и многобройни отзиви. С малкото събрани средства той заминава за Италия по покана на художника Борис Георгиев. През 1923 година се включва с 21 картини в изложбата на римските художници. Точно с тези си творби художникът бива забелязан от американския меценат Джон Крейн, който откупува за 40 000 лирети платната от изложбата и сключва с Майстора четиригодишен договор, според който срещу 150 долара месечно той се задължава да предава на Крейн всички картини, които нарисува през следващите 4 години. И до днес това се смята за най – неизгодната сделка през целия живот и творчество на художника.

През декември 1923 година в София се организира комитет за подпомагане на пострадалите от септемврийските събития. Част от комитета са Екатерина Каравелова, П. Преславски, А. Страшимиров, а като тричленна контролна комисия са назначени Кертев, Владимир Димитров и Л. Ширков. По сведения на Мицо Андонов от комитета са събрани много книги, картини и други ценни предмети, които са продадени, а събраните средства са разпределени сред нуждаещите се. Свои картини дарява и Майстора. Малко по – късно, преди заминаването си в САЩ по покана на Джон Крейн, син на сенатора Чарлз Крейн, Владимир Димитров посещава за последно комитета, за да се сбогува с другарите. При това последно посещение изрича думите „От народа – за народа“, дарявайки немалка сума за подпомагане на пострадалите.

За пътуването и престоя си в Америка Майстора разказва пред журналиста Христо Бръзицов: „Толкова бях зает с рисуване,че когато ме попитат какво съм видял от Америка, просто не мога да отговоря – аз живеех само за и със картините си. И може би по – добре, че не се взирах повече в тамошния живот, защото колкото можах да съзра, не ми допадна. Чужди сме ние на оня дух..“

През 1924 година Димитров открива своя изложба в с. Дивля – от нея са едни от най – значимите му творби – „Момиче от Калотино“, „Жетварка“, „Сестри“. Същата година се установява в Кюстендилско, като най – дълго остава в с. Шишковци, което се превръща в източник на впечатленията му за българския бит и култура и вдъхновението му в тази насока. През 1926 година, по инициатива на Джон Крейн, прекарва известно време в Цариград и в Италия, където рисува усилено. Година по – късно открива изложба в с. Шишковци. През май 1928 година заминава за Прага, за да предаде част от картините си на Крейн. Остава там повече от месец и се среща с някогашния си преподавател Иван Мърквичка. От тогава датира и портретът, който Майстора изработва на Мърквичка.

Същата година Джон Крейн прекратява договора си с Владимир Димитров, заради настъпилата тежка икономическа криза. Настават трудни времена за Майстора, в които той се уповава на подкрепата на Министерството на народната просвета и на приятели. Художникът се установява окончателно в с. Шишковци, където в негово ателие всъщност се превръщат кюстендилските поля. Обект на творчеството му са красотата и нежността на българката, изобразена в красива носия с цветни шевици; трудолюбивият и честен българин, който се труди на полето неуморно от изгрев до заник; отношенията между хората – братя, сестри, майки и деца, другари; удивителната българска природа във всичките и цветове и багри – разцъфналите вишневи дървета, червените макови градини, златните житни поля. За създаването на една от своите картини самият Владимир Димитров споделя: „Един ден в Шишковци рисувах селяни, държат грозде в ръцете си. Понеже времето беше усилно и маранята задушаваше, дадох почивка на моделите и облегнах картината върху дувара на двора. Гроздето беше докарано по форма и тон. Ние се разприказвахме за това – онова, време да мине. Неочаквано за всички ни, току се чу откъм дувара нещо като трак, трак, трак… Кога се обърнахме, що да видим: кокошките кълват гроздето в картината. Беля работа! Тогава рекох на селяните: „Барем кокошките можем да излъжем.“

Животът му в село Шишковци всъщност е най – плодотворният период на твореца. След трайното му установяване там, той открива няколко самостоятелни изложби както в Шишковци, така и в София. През 1946 година става член на българската комунистическа партия, а следващите няколко години – 1948 година, 1949 година, 1950 година – участва като делегат на няколко световни конгреса. През 1950 година е награден със званието „Народен художник“ и е обявен за почетен гражданин на София, а през 1959 година – с орден „Георги Димитров“. Владимир Димитров – Майстора умира през 1960 година в София от рак на панкреаса, а през 1972 година тленните му останки са пренесени и положени в с. Шишковц