"И ето, че подир половин час ние потегляме към нашата къща с двора и с ореха и вървим вече трима, а там ни очкват още двама, тъй че ставаме общо петима - да не повярваш просто как бързо расте народонаселението на планетата и как стремително вървим към демографски срив, - и Петьо ме дърпа за ръката и ме пита дали тоя път съм пристигнал със самолет, а аз му казвам, не, с ракета, а той иска да знае дали сме пътували заедно с майка му, а аз викам, дотука не, обаче оттук нататък май ще пътуваме заедно и изобщо, Петьо, казвам, спукана ни е работата.
- Защо ни е спукана работата? - вдига детето към мене едрите си любопитни очи.
- Питай майка си, тя ще ти обясни.
Обаче Лиза нищо не обяснява, а само се засмива.
Не знам казах ли, но тази жена има наистина ослепителна усмивка. Може би с нея ми е взела акъла. Защото почне ли да се смее...Именно - почне ли да се смее...И тъй, почне ли да се смее, спукана ти е работата."