Романите „В навечерието” (1860) и „Бащи и деца” (1861) ни представят дворянството на ново равнище. Идва времето на неизбежните радикални промени, на разрушаване на статуквото и преображението. Достатъчно е просто да се появи някой различен от всички човек, който говори и действа разумно, но предлага целенасоченост, каквато преди не е била виждана, за да се възбудят духовете и стане нещо важно и необходимо.

В „В навечерието” този човек е българинът Инсаров. Този герой е измислен. Той е българин, за да се подчертае, че подтикът и хората на промяната ще дойдат не измежду помешчиците и дворяните; не от средата, която вече достатъчно се е амортизирала и загнила. Нужен е дори шок, за да се разбере, че така повече не е възможно да се живее.

Инсаров тръгва за България, за да участва в борбите за национално освобождение, но такива борби още не са започнали. Въпреки това решението му е красиво, смело, за пример.

Главната героиня Елена се влюбва в Инсаров. Тя дълго чака в живота й да се появи такъв мъж, за да тръгне с него и напусне застоялата дворянска среда и изпълни живота си със смисъл. Това, че тя предпочита него, а не някого от обкръжението си, също е важно и показателно.

Инсаров не успява да стигне до България, за да участва в нейните борби за освобождение. Но той възбужда духовете в Русия, разрушава нейното спокойствие и й показва какво трябва да направи, за да спаси своето съществуване. Тя е в навечерието на грандиозни промени.

В романа „Бащи и деца“ (1862) Тургенев пресъздава ярка картина на обществения живот в Русия през 60-те години на XIX век с нейната сложна идейна борба и проявява, както винаги, своето тънко лирично майсторство, умението си да долови и най-фините прежвивявания на човешката душа.  Бащите и децата вече са почти в еднаква степен поразени от либерализма на времето. Те са тръгнали по нов път, скъсали са със здраво обвързващите ги връзки с обичаите и морала на обществото и са заживели свободно. Но личният избор винаги е подложен на съд. За него се отговаря и човек никога не бива да забравя, че идва моментът да отговориш за стореното - и то още тук, на земята.

Синът Аркадий се завръща след дълго отсъствие в имението на баща си. Баща му го чака почти както се очаква блуден син. Но се е случило нещо твърде странно: бащата и синът трябва взаимно да се съдят и опрощават, защото не се знае кой повече е засегнат от заразата на новите идеи. Аркадий е все още в идеите и думите, в държането и говоренето си, докато бащата е влязъл в греха и се чувства неудобно пред порасналия си син. Неловко му е и не знае как да се държи с него и какво да му каже. Семейството все още съществува, живо е, макар да е в друг вид, разстроено, осакатено и да се превръща в „случайно” (Ф. М. Достоевски), но почти го има. И синовната почит и уважение към бащата, както и бащината любов към сина са още истински. Но се чувства и тук разпадът. От тук насетне ще трябва да се възстановява разрушеното, за да са възможни хармонията и семейното спокойствие.