Антикварна - издадена през  1947 г.

Антон Страшимиров винаги е бил неудобен човек. Неудобен и като личност, и като писател. Най-малкото е, че неговото творческо дело затруднява литературния историкзащото не може да се разположи и приключи в един период, в определен идеен и естетически кръг. Суровият реализъм на първите му разкази го свързва с най-характерното ядро на българската проза в края на XIX век. Но със същото основание Страшимиров представя и модернизма от началото на века, и документално-народоведческите търсения по време на войните, и съвършено новия облик на нашето словесно изкуство през 20-те години...
При това Страшимиров не робува на някакви доктринерски идеи и определени политически сили. Той е „сам за себе си партия" (М. Николов) и подбудите му се определят единствено от личната съвест. Ето защо, следвайки индивидуалните си чувства и разбирания, той ту приближава, ту се отдалечава от съществуващи идейни нагласи и обществени среди, поради което търпи люти нападки...