Понякога колкото по-далеч отива пътят на живота, толкова с по-голямо удивление двамата, които вървят редом един до друг, си спомнят началото на този път. Светлините на миналото изчезват нейде на завоя... За да изглеждат събитията от разстояние все същите, все същите трябва да си останат и чувствата.

 

А за нас с Надюша къде беше този фатален завой? Сега, когато нещастието ме накара да се огледам назад, аз, струва ми се, го съзрях. И ако един ден Надя се върне...

 

Мислено през цялото време се готвя за този разговор. Това, струва ми се, още не е станало болест, но стана моя безсъница, моя натрапчива мисъл. Нощем водя разговор, в който участваме ние двамата: Надя и аз. Сюжетът на този разговор е винаги един и същ: нашият общ живот.

 

Ако човек си спомня миналото ей тъй "изобщо", то навярно е вече мъртво или просто няма значение. Само детайлите пресъздават картината. Понякога ненадейни, навремето изглеждащи смешни, с годините те стават значителни.

 

Същото става сега и с мене.

 

Но защо всичко, за което си спомням в момента, толкова дълго време не излизаше наяве?

 

Трябва да възстановя разпокъсаните детайли. Може пък, събрани заедно, да създадат нещо цялостно?