Никола Тодоров Агънски, български учен, социолог, военен деец, политик, писател, е роден на 20.01.1889 г. в село Дебелец, Търновско. Началното си образование завършва в родното си село, а гимназия - в гр. Търново. Завършва Военното училище (1902-1909). Участва в Балканската война и Първата световна война. Излиза в запас през 1919 г. В периода между двете световни войни участва в създаването на Военноиздателския фонд, преобразуван през 1951 г. в Държавно военно издателство. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет (1921), след което записва и Историческия факултет на СУ. Заместник-председател на Народния съюз на запасните офицери и подофицери (1922) и сътрудничи на неговия месечен орган „Народна защита” (1922-1923). През 1922-1923 г. специализира социални науки във Философския факултет на Берлинския университет. Главнокомандващ на въстаническите сили (началник-щаб) през септември 1923 г.- в затвора е до амнистията, дадена от Народния блок. Затворен отново след атентата в храма „Св. Крал” („Св. Неделя”) в София на 16.04.1925 г. От 1932 г. живее в София, занимава се с научна дейност. Помощник-комендант на София (1944-1945). Един от основателите на Съюза на научните работници, негов секретар (1944-1954) и подпредседател (1954-1959), а през периода 1946-1959 г. е главен редактор на съюзните издания. Член на БЗНС. Автор на многобройни трудове по социология, статистика, демография, социална етика: „Аграризмът и идеологията на земледелското движение” (1933), „Анализ на данните за движение на населението на България през 1931 г. Състояние на населението, женитби, бракоразводи, раждания, умирания, причини за умиранията, заключение” (1934), „Въведение към социологията” (в 2 т., 1927-1936), „Престъпността в България”, „История на първото българско царство от социологическо гледище” (1935), „1923 г.” (1946), „България и Бяло море” (1947), „Проблеми на населението в България и училищното население” (1948), „Социология. (Наука за развитието на обществото) (1948), „Николай Петрини. Биографичен очерк” (1955), както и на „Устав на Съюза и дружествата на запасните офицери в България” (в съавторство, 1920, 1923). През 30-те г. под името Николай Моренин публикува драмата в четири действия ,,Исперих хан”. Под псевдонима Капитан Енгезки публикува сборници с разкази: „Незнайният войн” (1937), „Към града на царете” (1938), „За Добруджа. Картини от световната война” (1939), „Вечните часови” (1943), „Разкази, посветени на хероите от нашата конница” (в съавторство с Фани Попова-Мутафова, Илия Мусаков и Димитър Талев, 1941), „Разкази, посветени на хероите от германската армия на Македонския фронт” (в съавторство със С. П. Пеев, Стилиян Чилингиров и Илия Мусаков, 1940), „Разкази, посветени на героите от Дойранската епопея” (в съавторство, 1941), “За Тракия. Сборник разкази из Балканската война” (1941), “Разкази, посветени на хероите от 7 пехотна Рилска дивизия” (в съавторство с Илия Мусаков и Петко Пеев, 1943)  и много други. Умира на 14.05.1959 г.