Човекът не се ражда, за да бъде побеждаван. Той може да бъде съкрушен, но не и победен.

 

Ърнест Хемингуей, "Старецът и морето"

 

Това беше най-хубавият му час. Подир следобедния сън той отпиваше с наслада от чашката кафе, полуизтегнат на сгъваемия стол върху малкия балкон на апартамента си. Оставяше се да си въобразява, че тесният балкон е веранда на вила - мечтата за старините му, а прашният път долу - градина, която самият той обработва. От унеса го извади жена му:

 

- Пак дойде - каза тя.

- Кой?

- Онзи младеж, дето те търси сутринта.

- Уплашеният ли?

 

На обяд съпругата му го беше информирала за никакъв посетител, който го търсил сутринта. "Озърташе се, сякаш се боеше, че някой го следи, и ми се стори, че си е глътнал езика от страх. Един слабичък такъв, почти момче."

 

- И къде е сега?

 

Жената посочи с глава.

 

- Вътре.

- Каза ли ти какво иска?

- Не.

 

Той нямаше никакво настроение да приема посетители.

 

- Как му беше името?

- Не съм ти казвала име, тъй като не ми се представи. Искаше да се види с тебе.

 

Дали да го отпратеше? Непознат, млад, уплашен. Вероятно е дошъл да иска ходатайство пред някой колега в полицията.

 

- Доведи го.

 

Апартаментът беше на втория етаж. От тук се виждаха ясно минувачите, портиерската двойка на отсрещната кооперация, която бе изнесла столовете си на тротоара за хладина, дебелакът, който се мъчеше да изкара колата си, затисната от две други коли. "Този човек никога няма да се научи да кара кола" - рече си той в мига, в който жена му и младежът се показаха на балкона.

 

Посетителят беше наистина много млад. "Има-няма двадесет, двадесет и две години" - прецени домакинът. - Строен, миловиден и, както бе казала съпругата му, уплашен. През разтворената яка на ризата на шията на младия човек се виждаше златна верижка. Розова риза, вишнев панталон с широк маншет, плетени обувки, дълга коса. "Един младеж, който не можеше да няма успехи сред момичетата" - помисли си възрастният човек, като питаше:

 

- Искали сте да ме видите?

 

Другият се огледа, сякаш се страхуваше някой да не чуе отговора му.

 

- Да, господин Бекас.

- Слушам ви.

 

Младежът не заговори. Стесняваше се да започне, но се виждаше ясно, че присъствието на госпожа Бекас го възпира.

 

- И така?

 

Жената приближи стол към младежа:

 

- Заповядайте, господине - каза тя и се прибра вътре.

- Господин Бекас, вие не ме познавате - започна плахо младежът. - Майка ми обаче често ми е говорила за вас. Служили сте с баща ми в армията и сте били, така поне твърдеше тя, големи приятели.

 

- Как се казва баща ти?

- Константинидис.

- Тасос ли?

- Да, помните ли го?

 

Дали го помнел, казва? Бяха израснали заедно. Ако беше жив, сега щеше да бъде на възрастта на Бекас.

 

- Да, бяхме приятели.

 

Бяха нещо повече от приятели. Неразделни в училище, в игрите, във войската. Някога единият беше спасил живота на другия. След казармата обаче пътищата им се разделиха.