Минимални козметични забележки. Много добро състояние.
 
За изданието
  1. Издателство
    Народна младеж
  2. Град на издаване
    София
  3. Година
    1981 г.
  4. Език
    Български
  5. Страници
    227
  6. Корици
    Меки
  7. Преводач
    от английски Теодора Давидова
  8. Художник
    Стела Керемидчиева
  9. Категория
    Мемоари, биографии, писма
  10. Дебелина (мм)
    20
 
На моята съпруга.
 
Под нейното внимателно ръководство за първи път познах свободата.
 
Норберт Винер
 
Въведение
Както ще стане ясно по-нататък в тази книга, в началния период от моя живот аз бях "дете-чудо" в пълния смисъл на думата, защото още ненавършил дванадесет години, постъпих в колеж, четиринадесетгодишен получих титлата "бакалавър", а преди деветнадесетата си година защитих докторат. Когато човек е достигнал петдесет и седмата си година обаче, той очевидно е престанал да бъде "дете-чудо" и ако е бил постигнал нещо в ранна младост, временната слава на вундеркинд вече е загубила цялата си стойност, защото се съпоставя с по-значителните успехи или неуспехи на сетнешния му житейски път.
 
Тази книга, с право или не, не си поставя за цел да бъде оценка на целия ми живот. Тя по-скоро проследява времето на моето необичайно и твърде ранно обучение и последвалия го период, през който вроденото непостоянство и импулсивността на характера ми, подсилени от обстоятелствата, ме изтласкаха в началото на кариерата на учен и гражданин на света.
 
"Детето-чудо", или вундеркиндът, притежава в значителна мяра обичайния за зрял човек интелектуален заряд, преди още да е излязло от гимназиалната възраст. Понятието "дете-чудо" не бива да се приема нито като хвалба за изключителен напредък, нито като оправдание за евентуален бъдещ неуспех.
 
"Децата-чудо", чиито имена първо ни идват наум, са Джон Стюарт Мил[1] и Блез Паскал[2] - преждевременно изявили се младежи, поели пътя на зрели творци - или пък техните противоположности, които не подлагат на съмнение своята "завършеност" и по тази причина не сполучват да направят прехода от гениални деца към зрели творци. Все пак това понятие не включва само посочените две противоположности. Съвсем естествено би било едно дете, подранило с интелектуалното си развитие, да намери своето място в живота с добросъвестен, макар и скромен труд, без да щурмува духовния Олимп.
 
Причината, поради която "децата-чудо" биват провъзгласявани или за неудачници, или за преуспели, е, че те са рядкост и за тях бързо се понася мълва; хората научават само за единици от тях, "които са назидание или пример" за другите. Има нещо трагично в съдбата на обещаващия, но несполучил младеж, което превръща перипетиите на неговия живот в интересно четиво; а очарованието на една история на успеха е познато на всеки от нас. Докато разказът за посредствен успех, последвал сензационно и обещаващо детство, е като спад след кулминация, който не привлича вниманието на хората.
 
Подобно крайно отношение към "децата-чудо" според мен е погрешно и неоправдано. Не само неоправдано, но и несправедливо, защото намаляването на чуждия интерес към "чудото" поради това, че от даден момент нататък то се развива като всички останали, често пъти води талантливия младеж до пагубна липса на увереност в собствените сили. Необходима е изключителна твърдост на характера, за да съумее младежът с достойнство да слезе от пиедестала на "чудото" на по-скромния подиум на преподавател или труженик в лаборатория, където ще заема полагаемото му се място на обикновен научен работник. Така "детето-чудо", което не притежава морални сили в същата степен, е изправено пред една-единствена възможност - да се ориентира към кариера в по-широк мащаб, в противен случай то ще смята, че се е провалило и може наистина да се провали.
 
Сантименталността, с която възрастните обикновено гледат на житейския опит на децата, не отговаря на представата, която самите деца имат за себе си. За възрастния е напълно понятно и той дори се умилява, ако детето се смущава и се чувствува объркано в света на големите; но за детето подобно изживяване съвсем не е приятно. Навлизането в един непонятен за него свят го кара да страда от чувство за малоценност и ни най-малко не го очарова. За по-възрастните може би е забавно да наблюдават неговата борба с неразбираемия свят, но за самото дете усещането, че за разлика от тях на него не му достигат сили да се справи със заобикалящата го действителност, е направо мъчително.
 
Много неща разделят нашата епоха от Викторианската и не най-маловажното от тях е фактът, че сме съвременници на Зигмунд Фройд. Голямо бе изкушението ми да използувам някои от фройдистките формулировки, още повече, че голяма част от книгата ми е посветена на конфликта баща - син. Въпреки всичко няма да използувам неговата терминология. Не намирам, че учението на Фройд е дотам общовалидно, че да сковаваме мислите си в рамките на създадената от него терминология, която с положителност е само етап от бързо развиваща се област на познанието. Нито пък мисля, че днешното увлечение по емоционалното разголване е от голяма полза за хората. Нека моят читател не забравя, че съзнателно съм отхвърлил тази възможност.