Точно в 24,00 присъдата е изпълнена.

 

Поетът в мен слага точка на поемата.

 

Последните редове са написани без редакция:

 

Да - истина е - за ръка

в оная нощ изведох я от себе си.

 

В свещените земи на паметта

край църквата на плачеща върба

 

убих я

с поглед.

 

Но не я погребах.

 

Край. Теа е мъртва, мъртва, мъртва.

Не си спомням лицето й, не чувам гласа й, не откривам мириса й. Коя, по дяволите, беше Теа?

Аз съм свободен! Свободен съм!

Някой ще ми каже ли?

 

Свободен ли съм?