За Ерих Кестнер и книгите му

Предговори и послеслови се пишат мъчно, особено за автор като Ерих Кестнер, който е имал слабост както към предговорите, така и към послесловите. И почти всяка своя книга е снабдявал и с предговор, и с послеслов, а в някои случаи и с повече от един. За което приятелите му снизходително му се надсмивали. Но той бил неуморим. Смятал, че предговорът например е толкова необходим и разкрасява книгата, както градинката отпред разкрасява къщата. Нима не ще бъде по-приятно за гостите (респективно читателите), вместо да влязат направо във вратата, да минат по малка алея до входа покрай цветни лехи с пъстри градински теменуги или гиргини. А всеки път, когато привършвал някоя книга и написвал "край", се чувствувал неуверен дали е изпълнил успешно замисъла си. Несигурен бил, защото стоял все още много близо до дома, който е построил. Липсвал му погледът от разстояние и никак не знаел дали ще може да се живее добре и удобно в неговата постройка от думи. И тъй като искал да бъде честен, да не заблуди с нищо малките си приятели читатели, се опитвал накрая да им дообясни още някои неща. Ето подбудата, която го карала да пише послеслови.

 

И предговорите, и послесловите към своите книги Кестнер е писал неподражаемо искрено и хубаво. И това прави моята задача - да напиша няколко странички послеслов за този автор - особено трудна. Не бих могла да пристъпя към нейното изпълнение, преди да ви разкажа как и кога българските деца се запознаха с Ерих Кестнер.

 

Една написана на чужд език книга може да стане любимо четиво, след като бъде преведена на родния език. И то така добре, че да не личи дали е писана от чужд, или свой, български автор. Следователно необходим е добър преводач. Такъв не само добър, но необикновено талантлив преводач беше моят колега Владимир Мусаков. Владко (така го наричахме всички, които го обичахме и още го помним, макар вече да не е между нас - зла болест прекъсна младия му живот) още като момче се бе влюбил в Кестнер и преди 15-тина години употреби много енергия, за да убеди нашите издатели, че и българските деца ще харесат Кестнер - както всички деца по света. Така като хубав подарък за българските деца се появиха една след друга "Емил и тримата близнаци", "Хвърчащата класна стая", "Двойната Лотхен", "Изчезналата миниатюра", "Трима мъже в снега", "Презгранично пътуване", "Фабиан" и други произведения на Кестнер за деца и възрастни. С много обич, познаване и разбиране и Владко Мусаков пишеше предговори към книгите на Кестнер (аз си спомням предговорите към "Изчезналата миниатюра" и към "Трима мъже в снега"). Той се стараеше, пък и умееше да ги пише така, че както казваше лам, "Да не са особено скучни, да не приличат на другите, да не бъдат поучителни и да дават възможно най-обширни сведения за автора". На едно място Владко казва кое най-много харесва у Кестнер: ...Дето незабелязано, между другото, дори между редовете показвал сложни наглед неша, които се оказват детински прости, и други, уж прости, пък в тях е събрана толкова житейска мъдрост. Че вижда всички гнили порядки в буржоазното общество, сочи социалните противоречия, умее да прави напречен разрез на една действителност, която желае да осмее и бичува (това все по думите на Владко).