Лично предаване!Състояние,по снимките.Предаване само на лична среща в София,района на Бъкстон или Руски паметник,не работя със спедиторски фирми.Ако имате въпроси,пишете на лични.Писмо от писателя Вичо Иванов/по това време работи като главен библиотекар на Народната библиотека и музей на Пловдив/,до писателката Евдокия Обрешкова,дъщеря на Васка Чапрашикова,8 стр."Сигурно не познавате името на писателя Вичо Иванов. То е забравено в литературната ни история, вероятно заради левите му убеждения. Но въпреки това словото му е удоволствие за всеки, който иска да се потопи в литературна София или в столицата на художниците и актьорите, оставили не малко забългарската култура.Първата му книга е за Рабиндранат Тагор и излиза от печат през 1924 г. В нея Вичо Иванов популяризира идеите на индийския философ и хуманист, носител на Нобелова награда за литература. Познава творчеството на Тагор основно от френски книги. А то е огромно – петдесет стихосбирки, тридесет поеми, дванадесет романа, над сто разказа и две хиляди песни.Двамата се срещат в хотел „Империал“ в София. Разговарят, а после Вичо Иванов му подарява книгата си. Тя става един от експонатите в музея на Тагор в Бенгалия. Скоро след срещата канят българския писател да участва в сборник на Националната академия за литература в Индия.Вичо Иванов обича книгите и им посвещава живота си. „Илиада“ на Омир чете няколко пъти, на Шекспир се наслаждава в оригинал. Вълнува се от творчеството на Сервантес. Стендал и Балзак също са сред предпочитаните от него автори. Обича да показва книгите в библиотеката си на приятели. Особено чужди издания, които си доставя от Европа. С часове говори за личности от нашата и световна култура. Когато е по-малко зает с книжовната си работа прави рисунки – основно графики. Има отношение към живописта, пейзажа и портрета.Интересуват го въпроси свързани с театъра. Близък е с актьора Стоян Бъчваров. Когато уволняват Кръстьо Сарафов, след отиването му в Америка, актьорът се разболява и постъпва в Клементинската болница. Вичо Иванов, който тогава живее в Пловдив, изпраща телеграма до двореца. Осведомява, че Сарафов е уволнен от Народния театър и е на смъртно легло. „Най-големият български артист захвърлен умира; трябва да бъде спасен“.Тогава Симеон Радев среща писателя и му казва: „Абе г-н Иванов, какво сте направил? Вие протестирате в двореца, лично до царя, че Сарафов загива. Знаете ли какво ви чака от това нещо? Добре, че изпратиха телеграмата за мнение при мене, та аз се застъпих“. След три дни Симеон Радев защитава Сарафов и го възстановяват в театъра.За своите книги Вичо Иванов говори само когато са вече завършени и предстои да бъдат отпечатани. Пише винаги на ръка, с мастило. „Не мога да свикна с механичното пренасяне на мисълта с машина. В писането на ръка творческият процес протича невидимо през пръстите в перото. Ръчното писане създава интимна атмосфера. Докато това не може да се каже за работата на машина. Някои предпочитат да пишат само на машина. Машина имам, но я използва моята съпруга“.
През творческите си години публикува статии в „Българска мисъл“, „Хиперион“, „Литературен глас“, „Заря“, „Пладне“, „Завой“, „Бран“.Истинските му усилия са в портрети на български писатели. „…Неговите портретни мемоари, са написани с най-голямо чувство, с белетристични подробности, с топлота. Ами последните дни на Йовков в болницата? – Така хубаво е пресъздадено! С Хрелков срещите му, с другите… Изобщо той съумя в тези портрети да възкраси пред нас писателя. Доста топло ги предава, с една пастелна мекота рисува портретите им“, разказва Радой Ралин в спомени за него.От печат излиза книгата му „Четири имена“, която представя Ботев, Яворов, Дебелянов и Владимир Мусаков. По-късно прави и други портрети на наши и чужди писатели – Алеко Константинов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров и др. имена от литературата ни.
Отпечатва сборник с разкази - „Бунт“. Следват „Два свята“, „Как живеят някои“, „Конят и детето“, „Старецът от тухларницата“. Теодор Траянов нарича творчеството му „монолог на съвременната съвест“. Вичо Иванов е социален писател – пише за гладуващите пострадали от войната, жестокостта на тези, които са на власт, несправедливостите на времето, в което живее.Той е от село Петров дол, Провадийско. Толкова много обича родното си място, че на бюрото си е сложил камък от полето. Пред приятели споделя, че този камък му е връзката с родната земя.Роден е на 25 март 1901 г. Майка му Петрана е мила и спокойна жена, дъщеря на революционер, заловен от турците, осъден и загинал в Цариградски затвор. Баща му Димо Иванов се занимава с каменоделство. Каменарницата му се намирала в планината. Сам я създал и правел преснели (огради – б. а.) за кладенци, за корита, стъпала, надгробни паметници. В паметниците правел дълбежи и малкият Вичо веднъж го попитал защо всъщност ги прави: „Този дълбеж е за дъждовна вода за птичките“, отвърнал баща му. Каменарницата оставя незабравим спомен в душата на писателя, той самият успява да изучи занаята.През 20-те години на ХХ век Вичо Иванов пристига в София. Записва се в Художествената академия, където му преподава проф. Цено Тодоров. През шестия семестър посещава лекциите по история на изкуството на Николай Райнов, за когото пази скъпи спомени. Нарича го „жива енциклопедия“, „чуден разказвач“ и „изключителен интелект“.Студентът редовно посещавал дома му и го заварвал да пише. Райнов често плаща таксите на бедните студенти, ходи с тях на вечеря за негова сметка. Когато по-късно Вичо Иванов е главен библиотекар в Пловдив, организира негово честване.Младият мъж учи рисуване само три години. Не завършва поради липса на средства. Работи в строителството като каменоделец, препечелва скромна сума - 150 лв.През това време започва приятелски отношения с Людмил Стоянов, Николай Хрелков, проф. Михаил Арнаудов, Никола Балабанов, Рачо Стоянов, Веселин Ханчев, Георги П. Стаматов, Антон Страшимиров, Димитър Б. Митов, Илия Петров, Борис Иванов и други писатели, художници и артисти.Един от най-близките му приятели е Теодор Траянов. Той живее на ул. „Парчевич“ и често го води в квартирата си, за да си поговорят. Купил е вечеря или плодове. По това време поетът пише своя „Пантеон“ и иска заедно да четат ръкописа му. Самият Вичо Иванов твърди, че като писател започва истинската си работа на творец около Траянов.Друг от ценните му приятели е Николай Хрелков. След завръщането му от емиграция в Париж, двамата живеят заедно на ул. „Кочо Честеменски“ №7. Спят на едно легло. Хрелков е висок мъж и заема по-голямата част от кревата. Те делят не само постелята си и обща квартира, но и хонорарите от вестниците, в които пишат. „Обикновено с един обяд за двама се изчерпваше хонорарът“, разказва Вичо Иванов.От кръга на известните му приятели е Илия Бешков. Той наскоро е завършил Художествената академия. С бъдещия голям художник също живеят в таванска стая. Често имат неприятности и кавги с хазаина Казанджиев, бивш учител по рисуване. Той нямал дарба в живописта, но имал претенция, че е добър художник. Не стига това, но си вярвал, че е и добър писател. Тормозел Иванов и Бешков като им четял белетристиката си до късно след полунощ. Двамата наематели го наричат „мъчител“.В София Вичо Иванов работи като коректор в Държавната печатница, също в театър „Одеон“, където прави корекции върху пиеси.През 1934 г. заминава за Пловдив. Там започва работа като главен библиотекар на Народната библиотека – музей. Абонира библиотеката за много чужди списания и вестници. През ръцете му минават много ценни книги.Когато започва подготовката за честването на стогодишнината от гибелта на Пушкин, съветските списания печатат рисунки на известния поет. Това дава възможност на Вичо Иванов да проследи около триста негови графики с различени сюжети. Така се ражда студията му „Рисунките на Пушкин“. За това негово изследване го насърчава проф. Михаил Арнаудов, който пише и рецензии за книгите му. Той го поощрява да пише за „Българска мисъл“ и да представя литературни портрети и разкази. Но често го спасява и от уволнения в работата.По това време Вичо Иванов издава книга за Яворов, която излиза през 1935 г. Пише сравнително-литературно изследване за Марсел Пруст и Достоевски. Също за хърватския скулптор Иван Мещрович, за първия български литературен критик Нешо Бончев. Сред книгите му е „Пътят на Васил Левски до бесилката“ (1935 г.) От печат излизат „Дни и нощи“, „Заглъхналата гора“, „На село“, повести и разкази.
След Пловдив се връща със семейството си в София. Работи в Министерството на информацията, в Радио София, в Народната банка като библиотекар, като съветник в Комитета за наука, изкуство и култура.От 1951 до 1955 г. често ходи в Чехия, където се интересува от историята и културата на тази държава. Пише книгите „Чехословашки образи“ и „Там, гдето пее Вълтава“. После е директор на Българския център във Варшава. Изнася беседи свързани с културата на България, урежда чествания, сътрудничи в полския печат. Среща се и с много полски личности Ярослав Ивашкевич, Владислав Броневски, Мария Домбровска, Вилхелм Мах, Станислав Йежи Лец, за когото по-късно пише книгата си „Те останаха в моите спомени“. През 1968 г. превежда книгата на Станислав Лец „Невчесани мисли“, прави предговора ù.През 1958 г.е директор на Българския културен център във Варшава.През всичките години, в които Вичо Иванов твори до него е съпругата му Радка Гевренова, с която се запознават в дома на нейния брат инж. Иван Гевренов. Неговият дом често е посещаван от композитора Любомир Пипков и художника Борис Иванов, който по-късно рисува портрет на Вичо Иванов: „Борис Иванов ме въведе в неговото семейство. По-късно сестрите и майката на художника ме приеха да живея у тях без наем“. /със съкращения,поради лимит на "описанието"/ Автор Мирела Костадинова