През творческите си години публикува статии в „Българска мисъл“, „Хиперион“, „Литературен глас“, „Заря“, „Пладне“, „Завой“, „Бран“.Истинските му усилия са в портрети на български писатели. „…Неговите портретни мемоари, са написани с най-голямо чувство, с белетристични подробности, с топлота. Ами последните дни на Йовков в болницата? – Така хубаво е пресъздадено! С Хрелков срещите му, с другите… Изобщо той съумя в тези портрети да възкраси пред нас писателя. Доста топло ги предава, с една пастелна мекота рисува портретите им“, разказва Радой Ралин в спомени за него.От печат излиза книгата му „Четири имена“, която представя Ботев, Яворов, Дебелянов и Владимир Мусаков. По-късно прави и други портрети на наши и чужди писатели – Алеко Константинов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров и др. имена от литературата ни.

Отпечатва сборник с разкази - „Бунт“. Следват „Два свята“, „Как живеят някои“, „Конят и детето“, „Старецът от тухларницата“. Теодор Траянов нарича творчеството му „монолог на съвременната съвест“. Вичо Иванов е социален писател – пише за гладуващите пострадали от войната, жестокостта на тези, които са на власт, несправедливостите на времето, в което живее.Той е от село Петров дол, Провадийско. Толкова много обича родното си място, че на бюрото си е сложил камък от полето. Пред приятели споделя, че този камък му е връзката с родната земя.Роден е на 25 март 1901 г. Майка му Петрана е мила и спокойна жена, дъщеря на революционер, заловен от турците, осъден и загинал в Цариградски затвор. Баща му Димо Иванов се занимава с каменоделство. Каменарницата му се намирала в планината. Сам я създал и правел преснели (огради – б. а.) за кладенци, за корита, стъпала, надгробни паметници. В паметниците правел дълбежи и малкият Вичо веднъж го попитал защо всъщност ги прави: „Този дълбеж е за дъждовна вода за птичките“, отвърнал баща му. Каменарницата оставя незабравим спомен в душата на писателя, той самият успява да изучи занаята.През 20-те години на ХХ век Вичо Иванов пристига в София. Записва се в Художествената академия, където му преподава проф. Цено Тодоров. През шестия семестър посещава лекциите по история на изкуството на Николай Райнов, за когото пази скъпи спомени. Нарича го „жива енциклопедия“, „чуден разказвач“ и „изключителен интелект“.Студентът редовно посещавал дома му и го заварвал да пише. Райнов често плаща таксите на бедните студенти, ходи с тях на вечеря за негова сметка. Когато по-късно Вичо Иванов е главен библиотекар в Пловдив, организира негово честване.Младият мъж учи рисуване само три години. Не завършва поради липса на средства. Работи в строителството като каменоделец, препечелва скромна сума - 150 лв.През това време започва приятелски отношения с Людмил Стоянов, Николай Хрелков, проф. Михаил Арнаудов, Никола Балабанов, Рачо Стоянов, Веселин Ханчев, Георги П. Стаматов, Антон Страшимиров, Димитър Б. Митов, Илия Петров, Борис Иванов и други писатели, художници и артисти.Един от най-близките му приятели е Теодор Траянов. Той живее на ул. „Парчевич“ и често го води в квартирата си, за да си поговорят. Купил е вечеря или плодове. По това време поетът пише своя „Пантеон“ и иска заедно да четат ръкописа му. Самият Вичо Иванов твърди, че като писател започва истинската си работа на творец около Траянов.Друг от ценните му приятели е Николай Хрелков. След завръщането му от емиграция в Париж, двамата живеят заедно на ул. „Кочо Честеменски“ №7. Спят на едно легло. Хрелков е висок мъж и заема по-голямата част от кревата. Те делят не само постелята си и обща квартира, но и хонорарите от вестниците, в които пишат. „Обикновено с един обяд за двама се изчерпваше хонорарът“, разказва Вичо Иванов.От кръга на известните му приятели е Илия Бешков. Той наскоро е завършил Художествената академия. С бъдещия голям художник също живеят в таванска стая. Често имат неприятности и кавги с хазаина Казанджиев, бивш учител по рисуване. Той нямал дарба в живописта, но имал претенция, че е добър художник. Не стига това, но си вярвал, че е и добър писател. Тормозел Иванов и Бешков като им четял белетристиката си до късно след полунощ. Двамата наематели го наричат „мъчител“.В София Вичо Иванов работи като коректор в Държавната печатница, също в театър „Одеон“, където прави корекции върху пиеси.През 1934 г. заминава за Пловдив. Там започва работа като главен библиотекар на Народната библиотека – музей. Абонира библиотеката за много чужди списания и вестници. През ръцете му минават много ценни книги.Когато започва подготовката за честването на стогодишнината от гибелта на Пушкин, съветските списания печатат рисунки на известния поет. Това дава възможност на Вичо Иванов да проследи около триста негови графики с различени сюжети. Така се ражда студията му „Рисунките на Пушкин“. За това негово изследване го насърчава проф. Михаил Арнаудов, който пише и рецензии за книгите му. Той го поощрява да пише за „Българска мисъл“ и да представя литературни портрети и разкази. Но често го спасява и от уволнения в работата.По това време Вичо Иванов издава книга за Яворов, която излиза през 1935 г. Пише сравнително-литературно изследване за Марсел Пруст и Достоевски. Също за хърватския скулптор Иван Мещрович, за първия български литературен критик Нешо Бончев. Сред книгите му е „Пътят на Васил Левски до бесилката“ (1935 г.) От печат излизат „Дни и нощи“, „Заглъхналата гора“, „На село“, повести и разкази.

След Пловдив се връща със семейството си в София. Работи в Министерството на информацията, в Радио София, в Народната банка като библиотекар, като съветник в Комитета за наука, изкуство и култура.От 1951 до 1955 г. често ходи в Чехия, където се интересува от историята и културата на тази държава. Пише книгите „Чехословашки образи“ и „Там, гдето пее Вълтава“. После е директор на Българския център във Варшава. Изнася беседи свързани с културата на България, урежда чествания, сътрудничи в полския печат. Среща се и с много полски личности Ярослав Ивашкевич, Владислав Броневски, Мария Домбровска, Вилхелм Мах, Станислав Йежи Лец, за когото по-късно пише книгата си „Те останаха в моите спомени“. През 1968 г. превежда книгата на Станислав Лец „Невчесани мисли“, прави предговора ù.През 1958 г.е директор на Българския културен център във Варшава.През всичките години, в които Вичо Иванов твори до него е съпругата му Радка Гевренова, с която се запознават в дома на нейния брат инж. Иван Гевренов. Неговият дом често е посещаван от композитора Любомир Пипков и художника Борис Иванов, който по-късно рисува портрет на Вичо Иванов: „Борис Иванов ме въведе в неговото семейство. По-късно сестрите и майката на художника ме приеха да живея у тях без наем“. /със съкращения,поради лимит на "описанието"/ Автор Мирела Костадинова