До появата на "Осъдени души" от Димитър Димов (1945) в българската романна проза не се среща произведение, основано изцяло върху сюжет от чужда национална действителност. "Осъдени души" е първа българска романна творба, отразяваща непосредствено, чрез характерите и съдбите на героите си чужденци, конкретно историческо време и важни проблеми от действителността в една чужда, реално съществуваща страна. Действието се развива в Испания по времето на Испанската гражданска война (1936-1939).

 

От хронологично гледище "Осъдени души" е средищно произведение на Димитър Димов, написано между "Поручик Бенц" (1938) и известната му романна епопея, романът "Тютюн" (1951). От гледище на идейно-художественото развитие на писателя романът "Осъдени души" отдалечава Димитър Димов от светогледа на абстрактния хуманизъм и го приближава - доколкото това може да бъде осъществено чрез метода на критическия реализъм - към един светоглед, по-близък до социалистическия хуманизъм. В "Поручик Бенц" той борави с абстрактни нравствени категории, душевността на героите му, макар и богато нюансирана, е почти лишена от социално-класова характеристика и специфични национално-психологически черти. В "Осъдени души" светогледът на абстрактния хуманизъм е в голяма степен преодолян, авторът изследва живота на обществото и личния живот на героите си от критическо-реалистични позиции; той открито порицава двуглавия урод на испанската буржоазна действителност - религиозния консерватизъм на католицизма и фанатизма на надигналия се фашизъм. Само ограничените възможности на метода на критическия реализъм в сферата на социалния анализ пречат на автора да проникне в класовата същина на този урод - закономерна рожба на агресивната съпротива на реакционните сили срещу социалния прогрес.