Предговор

 

Написването на тази история ми погълна много работни часове в продължение на цели две години. Трудът ми ще се окаже напразен, ако не съм успял да направя качествата и недостатъците й да се проявят сами, след като бъде прочетена изцяло.

 

Река ли да търся оправдание за пресилените образи на Барнакълците и Министерството на разтакането, то бих посочил патилата на обикновения англичанин, без да си позволявам да спомена незначителния факт, че така грубо наруших добрия тон, тъкмо по време на войната с Русия и на военен съд в Челси. Дръзна ли пък да защитя така чудато измисления мистър Мърдл, бих загатнал, че идеята се породи у мене след историята с железопътните акции от времето на известната ирландска банка и едно-две други еднакво похвални мероприятия. Заема ли се да изтъквам някакви обстоятелства, които да смекчат абсурдната измислица, че едно лошо начинание може понякога да се представи като хубаво и напълно добронамерено, то бих добавил странното съвпадение, че тази фантастична измислица стигна връхната си точка в настоящата история точно по времето на публичния разпит на директорите на Британската кралска банка. Аз обаче съм готов да понеса присъдата и ако стане нужда, да се призная за виновен по всички тези точки, стига да бъда уверен (от достоверен източник), че нищо подобно не се е никога случвало в тази страна.

 

Някои от моите читатели може би се интересуват дали нещичко от Маршалси още съществува. И аз самият не знаех, докато към края на това повествование не отидох да видя. Намерих външния двор, така често споменаван тук, превърнат в масларски магазин, и бях склонен да мисля, че от затвора не е останала нито една керемида. Като тръгнах обаче по съседната уличка, наречена "Ангелска", която водеше към Бърмъндси, стигнах до площад Маршалси, в чиито постройки познах не само големия блок на самия затвор, но запазени и стаите, които виждах във въображението си, когато станах биограф на малката Дорит. Едно дребно момченце - най-дребното, с което някога съм разговарял - с голямо бебе на ръце - по-голямо не съм виждал - ми даде свръхестествено умно обяснение за мястото и някогашните му функции, което се оказа почти точно. Как се бе добрал до сведенията си този малък Нютън (защото за такъв го сметнах), не зная; той беше обаче с цял четвърт век по-млад, за да е бил свидетел на всичко това. Посочих прозореца на стаята, където малката Дорит се беше родила и където баща й живя така дълго, и го запитах кой наемател живее там сега.