Лозето бе малко и старо, един бял и дебел каменен зид яко подпираше хълма над него, по хълма пълзяха нагоре кичести орехи и череши, другите малки лозя, другите бели каменни зидове, все така и нататък, та като ги погледнеш отдолу - шарена черга, постлана от самото небе.
Колибата бе лепната до зида в това лозе, тежко градена от белия камък - да побере шест-седем човека. Срещу входа й беше огнището, сгърбено вътре в зида.
Гостите излязоха от колите си в сутрешния сумрак, когато видяха двамата селяни на асфалта. Киро позна генерала и тъй, в тъмното и с ловните дрехи, те бяха земляци.