Повести за Шегобишко.

Непослушки

Ако искате да знаете истината, Шегобишко беше от онези деца, които много се смеят, но същевременно вършат сериозни неща.

 

Мълчеше често, защото говореше само онова, което знаеше добре.

 

Когато нямаше какво да прави, вземаше солницата и започваше да соли, каквото му попадне.

 

И много други неща извърши - страшни и невероятни, - и много мъка изпита. Малко оставаше да изгубите възможността да четете за неговите приключения: животът му няколко пъти вися на косъм.

 

Но той беше смел и сръчен и преодоля всичко. Дори заслужи един славен медал.

 

Шегобишко лежеше в леглото и сънуваше сладък сън. Закачлив слънчев лъч беше протегнал ръка през отворения прозорец и го гъделичкаше по бузата. Туктам лаеше край бунището на двора и се караше за нещо на Кокорбашко - да не рови и да не прави ненужен боклук, - току-виж, че дядо Тошо го наложил с пръчка по крилете.

 

Момчето сънуваше, че Кокорбашко е стъпил на плета и крещи, както всяка сутрин:

 

- Ставайте, хей... Който пее, зло не мисли!

 

- Шегобишко - щипна го за нослето баба Кута, - ставай, сине! Я виж кой те чака навън.

 

Шегобишко се размърда, разтри с ръка очите си и се изпъна като агне.