Харпията

 

Харпията - гигантският ястреб - се възземаше с мощни махове на крилете нагоре в нажежения въздух и оглеждаше ширналата се селва, подобна на океан от шума, застинал в неравни отдолу зелени вълни.

 

Под гъстите корони човешкото око не би могло да открие нищо - само листа, големи и малки, кръгли, матови и блестящи като метал, които отразяваха слънчевия жар в хиляди ослепителни искри. Ала хищницата знаеше: долу, в тези привидно безжизнени листнати планини, гъмжеше животът. Безброй твари, с козина, с пера или с люспи, годни за ядене, се спотайваха в тоя зелен хаос, след като я бяха видели.

 

Съзнавайки напълно своята сила, тя се рееше над къдравата горска повърхност, по която се хлъзгаше голямата й начупена сянка.

 

Изведнъж гората свърши - вече не океан, а неравно плато, разделено от стръмен каньон, в чието дъно, на дълбочина петдесетина метра, лъщеше огледално гладката повърхност на реката. Със своята мощ и вековна упоритост водната стихия бе разсякла в циклопски пукнатини бухналата в зеленина суша с безбройните си притоци; бе накъсала, обсадила с разклонените си ръкави стотици, хиляди острови и островчета.

 

Тогава харпията се стрелна ко̀со надолу, шмугна се в листака, сякаш се гмурна сред надигналата се насреща й изумрудена вълна̀. Беше зърнала притихналите в короната на старата сейба маймуни ревачи, които при нейното връхлитане се пръснаха с писък по съседните клони. За тяхна беда нападателката се оказа по-бърза. Протегнала напред тежките си лапи, тя впи мълниеносно страшните си нокти в едно космато тяло.

 

Само водачът, един по-едър и по-дързък самец, се хвърли в помощ на другарката си. Без да го изчака, харпията изпляска с криле и отскубна от клона все още стискащите се крайници на жертвата си.