Пожарът на зората заливаше Рая, а старецът сънуваше последния си сън. Беше се мъчил цяла нощ, но сега поутихна в голямото дъбово легло на предците си, изсумтя доволно, усмихна се на себе си и стисна хваналата го ръка, все едно че сключваше сделка. За Макс Харпър, ветеранът от неизброими битки с природата и нейните стихии, с хората и с машините, това беше напълно подобаващ начин за вземане на сбогом с бурния му живот. Макар и недоловимо, вече дишаше с лекота. Лицето му стана ведро и спокойно и той се отпусна за първи път в живота си.

 

Но за девойката до него кошмарът тепърва започваше. Дългите нощни часове подсилваха уплахата й. Обзе я паника. "Недей, молеше се тя. Не ме оставяй, моля те..." Отначало сълзите й се стичаха с лекота, която я караше да мисли, че никога няма да престане да плаче. Сега обаче бе останала само болката в сърцето й. Тя трескаво шепнеше думи на безнадеждна обич и търсеше утеха от неподвижната фигура. "Какво ще правя без теб... Ти си всичко за мен. Копнеех за твоята усмивка и твоята ръка, а не онези на Кейти. Умирах от ужас, когато те нямаше. Познавах лицето ти по-добре от своето. Но не познавах теб самия. Не си отивай, преди да съм те опознала. Имам такава нужда от теб..."

 

Лекарят си погледна часовника и кимна на сестрата. Тя се измъкна незабелязано от стаята, за да уведоми за началото на последната част от ритуала. От всички краища на огромната северна територия на Австралия в Рая бяха дошли приятелите, познатите и деловите партньори на умиращия магнат, кой както може - с коли, джипове, частни хеликоптери и самолети. Стояха в облицованата с тъмна ламперия библиотека на голямата каменна къща точно под портрета на човека, който навремето ги беше събрал, и чиято кончина сега отново ги събираше. Бяха напрегнати, но не се бояха. Както винаги, Макс Харпър се беше погрижил за бъдещето.