Повест-хроника за живота и смъртта на Кочо Честеменски.

---

Това е краят!

И какви ли са последните мисли, минали през главата на Кочо в този кът на ада? Може би е съжалявал себе си, че е едва на 36 години? Или си е спомнял сергеджийската гълчава на Узун чаршия? Или е виждал онези навъсени, стегнати мъжки лица от одаята на Матевски? Може би в паметта му се е мярнал светият образ на Дякона със сините като Метличина очи? И бледото лице на Даскала с оросено от пот чело.

И гергьовските люлки, които прелитат наляяяво, надяяясно...

Пламъците настървено се нахвърлят върху него, вече загърлят краката му. Някой го вика. До него е Спас Гинов, верният до смърт на народното дело Спас. Той нищо не казва, само изтрива с шепа черната пот от челото си и сочи натам, където е женският потон на черквата. И двамата тръгват.

Настава великият час.