Когато Роберт Грейвз издаде продължението на „Аз, Клавдий“, в своя предговор той с огорчение отбелязва, че доста голям брой критици са приели неговия роман за история, скалъпена от незначителните сплетни на Светоний, което според тях било много лесна работа. В „Божественият Клавдий“ Грейвз ги опроверга с една дълга библиография, която включва почти всички по-значителни антични текстове, достигнали до наше време. За съжаление аз не съм чел толкова много. Но за да отговоря предварително на онези, които биха помислили, че единственият ми извор е бил „Историята“ на Амиан Марцелин (или дори „Упадъкът и падението на Римската империя“ на Едуард Гибън), аз давам в края на книгата една частична библиография.

Животът на император Юлиан е изключително добре документиран. Запазени са три тома негови писма и съчинения, а неговите съвременници Либаний и Грегорий Назиански са ни оставили живи описания на самия Юлиан. Въпреки че тази книга е роман, а не история, старал съм се да се придържам към фактите, като в редки случаи съм променял по нещо. Например малко е вероятно Приск да е посетил Юлиан в Галия. Но неговото присъствие там улеснява разказа.

В Европа на Юлиан винаги се е гледало като на герой. Опитът му да спре християнството и да възроди елинизма и до днес има известно романтично очарование; и той се явява на най-неочаквани места; особено по време на Възраждането, а също и през XIX век. Двама толкова противоположни по дух автори като Лоренцо ди Медичи и Хенрик Ибсен са писали пиеси за него. Но извън неповторимите вълнуващи перипетии на Юлиановия живот и самият IV век представлява изключителен интерес за нас. През петдесетте години, които разделят възцаряването на Юлиановия чичо, Константин Велики, и смъртта на самия Юлиан, християнството се утвърждава в империята. За добро или за зло, ние сме до голяма степен последица на това, което са били християните по онова време.

От автора