Много рано се научих, че самосъжалението е строго забранено, така ще трябва да живея и занапред и няма да позволя да обременявам другите със собствените си грижи. Смъртта ми отне много близки хора, най-добрите ми приятели. Загубих мъжа си – и това за мен беше най-голямата загуба. Погребах майка си след края на войната. Сковахме един ковчег от училищни чинове и стояхме в дъжда пред църквата, разрушена от бомби. Беше 1945 година….

Искам да завърша тези размисли с един цитат от „Вилхелм Майстер – години на учение” на Гьоте: „Светът е толкова пуст, ако виждаш в него само планини, реки и градове. Но ако знаеш, че някъде има някой, близък на теб, и заедно с него мълчаливо вървиш през живота, това превръща земното кълбо в обитаема градина.”

Из Марлене Дитрих „Животът ми вземете без остатък”