В дните на Великата отечествена война Константин Симонов получи общонародно признание като творец. То дойде със стихотворението „Чакай ме!“, което обходи мълниеносно фронта, препечатвано десетки и стотици пъти във фронтовите вестници и листовки, за да стопли войнишките сърца и да укрепи вярата им в победата. 

От първите дни на войната Симонов е на фронта. Написаното през този период пресъздава фронтови епизоди и бойни операции, в които писателят е бил непосредствен участник или очевидец. Той пише за силата и несъкрушимостта на руския характер, за любовта, която отчаянието не може да убие, за подвига на руския войник. 

През периода на войната у Симонов назрява идеята да създаде епопея за Великата отечествена война. Прелиствайки сборника военни разкази, които излизат през 1946 год., писателят казва: „в мен остана усещане за нещо недоизказано докрай, усещане, че не съм казал всичко за хората, които обичам и които са останали в паметта ми“. И писателят се връща към близкото минало, за да го увековечи в цикъл романи: „Другари по оръжие“, „Живи и мъртви“, „Хората не се раждат войници“ и „Последно лято“. В „Живи и мъртви“ е застрашителната стихия на войната в първите, най-тежките месеци. Романът „Хората не се раждат войници“, претворяващ Сталинградската битка, притежава качествата на историческа хроника.