- Какви са тия хора?

- Болни, господин старши.

- Какво си ги повлякъл? Чунким нашите са малко!

- Комендантът ги праща, господин старши.

- Кажи му да си ги търка о главата!

Този разговор се водеше между войника, наведен до входа на палатката, и човека, който стоеше вътре пред слаб, опушен фенер и се ровеше в някакви книжа.

- Видиш ли ги тия списъци - обади се пак гласът, - вътре са общо живи и умрели, но кои са живи и кои умрели и дяволът не би познал.

- Благодарение че се намери тая кола, та ни докара - каза войникът. - Ето ги, оставям ги на вашите грижи.

Той ни помага да слезем. Седнали на земята, ние чакаме благоволението на старшия.

Сухата земя е топла, приятна. Ние лежим по гръб срещу небето, дето звездите изскачат една по една.

Войникът се навежда повторно пред палатката.

- Хей, до виждане!

- Чакай, чакай - обажда се гласът отново. - Какво така се измъкваш като мокра сиджимка! Чакай да видим какви са, откъде са, дали са за нас.

Най-после човекът излиза - широк, месест, с мазно лице, в бяла престилка. Фелдшерът.

- Я да ги видим. Ай завалиите, не ги бива. Какво, бе момчета, отде идете?

Искам да му обясня, но той не слуша обясненията ми.

- Какво да ви правя? Докторът го няма. Хайде, утре ще ви зачислим, тая нощ прекарайте н тревата.

Добродушието му е грубо, лицемерно. С него той иска да прикрие своя страх, своето нехайство, своето чувство на отговорност и своя срам. Той прави бележка на коларя, че ни е взел в колата, когато знае, че за пренасяне на болни има специална кола.

- Да вземе човек да ти тропне едно наказание, та да помниш! - завършва той със скрит яд.