Пожарът на зората заливаше Рая, а старецът сънуваше последния си сън. Беше се мъчил цяла нощ, но сега поутихна в голямото дъбово легло на предците си, изсумтя доволно, усмихна се на себе си и стисна хваналата го ръка, все едно че сключваше сделка. За Макс Харпър, ветеранът от неизброими битки с природата и нейните стихии, с хората и с машините, това беше напълно подобаващ начин за вземане на сбогом с бурния му живот. Макар и недоловимо, вече дишаше с лекота. Лицето му стана ведро и спокойно и той се отпусна за първи път в живота си.

 

Но за девойката до него кошмарът тепърва започваше. Дългите нощни часове подсилваха уплахата й. Обзе я паника. "Недей, молеше се тя. Не ме оставяй, моля те..." Отначало сълзите й се стичаха с лекота, която я караше да мисли, че никога няма да престане да плаче. Сега обаче бе останала само болката в сърцето й. Тя трескаво шепнеше думи на безнадеждна обич и търсеше утеха от неподвижната фигура. "Какво ще правя без теб... Ти си всичко за мен. Копнеех за твоята усмивка и твоята ръка, а не онези на Кейти. Умирах от ужас, когато те нямаше. Познавах лицето ти по-добре от своето. Но не познавах теб самия. Не си отивай, преди да съм те опознала. Имам такава нужда от теб..."