Рано в зори полъхна сух, хладен ветрец. Накъдри заспалите жита, прошумя в листата на овошките и утихна. Това бе последната въздишка на лятната нощ, която с мъка се откъсваше от прегръдките на съня.

 

Старата круша се събуди. В синкавия мрак на клоните изпърхаха две гургулици. От листата се отрониха едри капки роса и звучно паднаха на земята. На края на едно клонче висеше твърда, неузряла круша. Лекият полъх на вятъра я залюля и тя подобно на груб старчески юмрук почука по стъклото на прозореца.

 

- Ставам! - извика насън Мануш, по-младият син на Тодор Догана, и лицето му се набърчи от мъчителната тръпка на събуждането. Както всички от Догановите, той спеше на гръб, разгърден и открит до кръста, с отметнати ръце и щръкнал към тавана крив, орлов нос. Сънуваше, че старият чука на прозореца. Отвори очи и седна на леглото. На отсрещната стена се отразяваше рамката на прозореца и в нея трептяха сенките на крушовите листа.

 

Мануш внимателно се измъкна от леглото и почна да се облича. Калинка спеше свита на кълбо и завита презглава, както спят селските жени, скривайки и насън своята голота. Тя се събуди, метна завивката на краката си и скочи на пода. В застоялия въздух на стаята се разнесе топъл, възбудителен дъх на млада и чиста женска плът. Мануш зърна розовата кожа на раменете й и каза:

 

- Ранко е още. Можеше да поспиш...

 

- Ами, за кога ще спя! - Калинка вървешком нахлузи блузката си презглава и отиде да завие децата, които спяха на другия креват.