В Йозефщат - му бяха казали приятелите от родния край, - там да си наемел стая, щом пристигне във Виена. Намирал се близо до университета и всички студенти предпочитали да отсядат там, защото кварталът бил тих и донякъде старомоден, освен това по традиция представлявал тяхна главна квартира. Ето защо направо от гарата, където на първо време беше оставил багажа си, с питане бе прекосил многобройните, непознати и шумни улички, разминавайки се с безброй забързани люде, които тичаха под дъжда, сякаш някой ги гонеше, и неохотно му даваха своите напътствия.

Есенното време бе неумолимо. Острият, мокър дъждец ръмеше непрекъснато и отмиваше от сивите дървета последните треперещи листа, громолеше от всички капчуци и раздираше тъжното небе на милиони мрачни късове. Понякога вятърът издухваше пред себе си дъжда като пърхаща кърпа, запращаше го срещу стените, а той плющеше и чупеше чадърите на хората. Скоро из улиците можеха да се видят само подскачащите черни карети със запотени коне и бягащите сенки на минувачите.