Безимен и безславен е родът ми, но кръвта ми е чиста, червена. Свинари и овчари - дедите ми са се спуснали от планините да търсят хляб към дунавското поле, но страхът им от изедниците бил по-голям от глада - възпрял ги в непреходните гори на последните предбалкански хълмове и баири - по-далеч от бейовете и чорбаджиите, по-близо до жълъдите и дивите къпини. Изтребили те пънищата, изровили дупки в земята, затрупали ги с коренища и пръти, задимили огнища...

 

Най-прости езичници - те хлопали ръжени и маши срещу мишки и плъхове, срещу змии и гущери, колели курбани по оброчищата, дано омилостивят змейовете и сприите. Увити в смърдящи кожи, те не знаели молитвата, с която се измолва хляб от небето, затова то им носело само гръмове, градушки и пороища, жеги, суша и мор. Земята майчица, гората закрилница, косматите ръце, клепаната логика, обкованият кривак са били едничките им надежди.

 

С прогнили ризи вместо ризници, с калпаци рошави вместо шлемове, с ковани криваци вместо копия, плодящи се като овцете и козите - те, ако биха имали родов герб, той би бил: сива козинява торба, натъпкана до скъсване с хляб - все едно черен, сбит като кал, или жълт, тричав просеник. Кога солен, кога безсолен.