"Особено място в прозата на Иван Вазов заемат неговите пътеписи - "Един кът от Стара планина", "Великата Рилска пустиня", "В недрата на Родопите", "От Марица до Тунджа", "Седем престола", "Разходка до Искър", "Витоша", "Розовата долина и Тунджа". Това са текстове, формиращи своеобразен контрапункт на разказите за упадъка на съвременното общество. Те съдържат незабравими природни описания, в които се вплитат редица факти и наблюдения из битието и нравите на българите - исторически, философски, народопсихологически, културни (езикови, етнографски, фолклористки), че дори и кратки белетристични истории. В сравнение с възрожденския пътепис обаче Вазовият образец на жанра отдава по-голямо място на природата, превръщайки я в самостоен обект на наблюдение и възхищение.

В пътеписите си авторът пресъздава един свят колкото чужд, толкова и близък на този, който познаваме от разказите му. И тук проблемите на настоящето безспорно си остават, но верен на безусловното си преклонение към природата, писателят сякаш намира в нея алтернативата на човешкото несъвършенство, излаза от болните проблеми на общността.

За него природата е истинската света обител. Той често сам подсказва това нейно значение за духовния си свят, давайки основания да се формулира пословичният му пантеизъм - докато вярата в собствено религиозния смисъл някак все му се изплъзва като истинност и стойност. Даже когато се прекланя пред простодушната набожност на водача си бай Атанас във "В недрата на Родопите", авторът не може да се раздели напълно със своя скепсис и се прекланя всъщност пред обобщената душевна чистота на първичния човек. Запазил своето упование дори след смъртта на първото си дете, героят влиза във Вазовия текст като хранител на "онова утешение и просветление", от което "нашите разтревожени души, нашите обезверени сърца, нашите бедни размътени умове имат такава силна потреба".

Така срещите с природата за Вазов са преди всичко срещи с неопорочените извори на битието, в които той сякаш снема от плещите си бремето на разочарованието. Дори човеците в тези срещи сякаш изникват от съхранените територии, запазвайки и първичната си чистота.

Най-същественото във Вазовите пътеписи обаче си остават прекрасните, вдъхновени природни описания, от които историческите, философски, народопсихологически и прочее разсъждения сякаш спонтанно извират. Така тези текстове въплъщават Вазовата потребност от идеали, от чутовни величини и възторжени убеждения - които тук, във всемогъщото и неизменно лоно на природата, никой не може да му отнеме."