"...Още оттогава я обичах, отче, така я обичах, че в детинската своя любов си казвах сред лято: ако тя поиска сняг, ще се изкача нагоре в планината, под върха Мусала ще стигна и в шепите си сняг ще и донеса. И посред зима си казвах: ако тя ми поиска теменуги, ще избягам, ще ида в долна земя, там, където настъпва вече пролетта, и с китка теменуги ще се върна при нея, за да узнае колко много я обичам. Но тя не ми поиска нито сняг, нито теменуги, тя само се радваше да бъдем заедно и да скитаме около града-две деца, които още не познаваха живота. И се смееше, и-повярвай ми, отче-още чувам звънливия смях на невръстната Християния, защото после...после, отче, тя никога вече не се засмя..."

 

Из "Греховната любов на Зографа Захарий" - Павел Спасов