Днешният ден не приличаше на никой друг. Дори по това, че камбаната за обедня не пробуди охотата на Роже - гладът го ухапа за миг и веднага се смени с отврата, сякаш рицарят бе преял. Въздъхна си, както седеше на голия хълм и гледаше към селото, към замъка, без да ги вижда. За Роже грижата бе нещо така чуждо, че го караше да се чувствува болен.

 

Отпусна се по гръб в ниската сивкава трева вторачи се в ниското сивкаво небе. Самият рицар - в черно от глава до пети - се изрязваше тъжно върху всеобщата сивота. От нея (тази сивота, която е вечният, влажно-солен, попиващ всички звуци и блясъци цвят на Севера) рицарят бе заел много: бледа кожа, пепеляворуси коси, гълъбовосини очи. А днес - по изключение наистина - бе мрачно-сиво и настроението на Роже.

 

"Какво нещастие! " - мислеше си рицарят.

Преди седмица Роже най-нещастно осиротя. Въпреки че старият конт Де Фре беше действително стар, рицарят не можеше да му прости неговата смърт: "Като е гулял до зряла възраст и чак тогава се сетил за женене! " - кореше го в мислите си той. С пълно право. Ако баща му го бе сътворил двайсет години по-рано, с цели двайсет години би отложил днешния ден на Роже.

"По дяволите! " - измърмори през зъби, стресна се, скочи и трижди се прекръсти бе споменал нечестивия.

 

Щом така и така се изправи, оставаше му да тръгне. Направи го неохотно, както всичко днес. Струваше му се не че слиза, ами че изкачва хълма - ах, колко тежък ден!

Селото Ле Фре бе разположено между брега и височината на замъка. Петдесетина къщи с малки дворове, малки прозорци и сламени покриви. Тук, във Фландрия, приливът бе могъщ, та селото сякаш се теглеше навътре в сушата - при отлив крайбрежната каменлива ива се голееше капо челюст на мъртъв кон.