В дома на Стоян Глаушев влезе нов човек - Ния, младата невеста на Лазара Глаушев. Не беше тя какъв да е човек и когато влезе в новия си дом, нещо в него като че ли се промени.

 

Шумните сватбени дни минаха и отминаха. Започна отново всекидневният живот в Глаушевия дом и сякаш досъщ както преди сватбата на Лазар и Ния, но то беше повече външно. Мъжете отиваха рано, по тъмно още, в чаршията, а жените по цял ден ходеха из къщи и по двора - тяхната работа никога не се свършваше. Наближаваше време Раца Кочовица пак да роди и повече около нея сега имаше някакви грижи, но и то не се забелязваше във всекидневната работа. Раждането на още едно дете не беше нещо извънредно, колкото и да беше важно събитие в живота на семейството. Нека всяко нещо върви по своя си ред и в своето си време - това осигурява спокойствието в къщата. В дома на Стоян Глаушев във всичко се налагаше властната воля на Султана Глаушица. Тихо, неусетно, а когато станеше нужда - и с упорита сила, но тъкмо това беше винаги най-голяма грижа на старата жена: да има мир и ред в къщата й. Сега тя, още от първите дни след сватбата, се тъкмеше да въведе в домашния ред новата си снаха, да я подчини на своята воля, но чувствуваше в сърцето си някакво смущение.

 

Не беше както всички други млади невести Ния, щерката на Аврама Немтур, и людете в новия й дом чувствуваха това всеки по своему. Тя донесе радост в Глаушевата къща - дълбока, обща, горда някаква радост, та дори и очите на старата Глаушица блестяха необикновено, колкото и да беше Султана сдържана, затворена в себе си. Ния беше много хубава, но в нея имаше и нещо друго, още по-силно, по-обаятелно, и тъкмо него всеки от Глаушевци чувствуваше върху себе си по своему.

 

Султана, която не можеше да търпи неясноти, си казваше:

 

"Такава е звездата й... гори, грей на челото и, силна и хубава." Старата жена гледаше и това да подчини на някакъв свой ред и много пъти си казваше: "Ами... млада е, хубава.." В сърцето й се надигаше някакво нетърпение, глух неясен гняв и като че ли не против Ния, а против нещо, което не можеше да улови тъй, с ръцете си, и да го сложи на мястото му. Но чакай, ще дойде време. Сега всичко беше хубаво, доведе тя в къщата си дъщерята на Аврам Немтур. Тя се радваше както всичките й люде, с горда радост, макар да тлееше дълбоко в сърцето й неясен гняв, но най-напред към себе си, гняв и недоволство от себе си. Такъв човек беше Султана, хаджиСерафимовата внука - все в някаква борба със себе си, с другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум.