В следващия миг зазвучаха тръби в стана, бърз тропот от препускащи на коне офицери и тежки крачки на строяващи се войници. Къщата беше почти изоставена. При все че единственият топовен изстрел бе достатъчен да подскаже, че това не е обикновена схватка между застави, Брант пак не вярваше, че е сериозна атака на неприятеля. Позицията му, както при последното сражение, нямаше стратегическо значение за врага; той без съмнение правеше само маневра, за да прикрие някакво придвижване напред към центъра на армията на две мили оттук. Убеден, че е на близко разстояние, за да получи помощ от дивизионния командир, Брант разположи своята линия по дължината на билото, готов да отстъпи в това направление, като задържи напредването на неприятеля и прикрива позицията на командира си. Той даде няколко необходими нареждания за вероятното напускане на къщата и се върна там. Куршуми и снаряди вече се сипеха долу в полето. Тънка ивица синкава мъгла набелязваше линията на престрелката. Малък конически бял облак като разпукваща се кутийка памук издаваше открита батарея в заградената с върби ливада. Но идиличното спокойствие на къщата оставаше непроменено. Следобедното слънце меко осветяваше широките веранди, дъхът на окапали розови листенца все още изпълваше въздуха.

Брант влезе в стаята си през френския прозорец от верандата, когато вратата откъм коридора изведнъж буйно се отвори, госпожица Фокнър се втурна вътре, затвори вратата след себе си и задъхана опря гръб на нея.