Емил Кантински трепна в креслото. Както се ровеше из спомените си, неусетно бе задрямал. Напоследък често се връщаше в мислите си към щастливия момент, когато се срещнаха с Леда. Може би търсеше в него упование срещу все по-нарастващото напрежение, което от известно време витаеше помежду им.

Външната врата леко се хлопна.

- Ти ли си, Леда? - тихо се обади той. - Пак закъсняваш.

В стаята почти безшумно влезе около четиридесетгодишна жена със сини очи и млечна кожа. Емил с удоволствие си представи колко меки и приятни са светлите й коси.

- Мая заспа ли? - попита жената, като събличаше връхната си дреха.

- Отдавна. Дори и аз бях задрямал.

- Извинявай, забавих се, но тази вечер беше изключително важна за мене.

- Започвам да се съмнявам къде е истинското ти жилище. Не се ли застояваш прекалено дълго в Института?

- Ти знаеш, Емил, че в момента може би се решава съдбата на преселниците на Марс.

- Пак ли бълнуваш за онази болест на Лесли и Давидов?

- Ако не ти е приятно, няма да говоря. Само че тъкмо днес се случи нещо невероятно интересно. А ти се занимаваш с кибернетични модели на биологичните системи и мутантна биология, и тези въпроси би трябвало да те вълнуват.