Живял някога беден селянин. Една вечер той си седял пред огнището и разравял жаравата с ръжена, а жена му до него предяла. По едно време той рекъл:

- Жалко, че си нямаме деца. У дома е глухо, а по другите къщи е глъчно и весело.

- Така е - въздъхнала жена му. - Да си имахме поне едничко, дори ей такова мъничко като палец, пак щях да бъда благодарна. И щяхме да си го обичаме от сърце.

Минало време и след няколко месеца жената си родила дете. На вид било като всяко друго дете, само че било не по-голямо от палец. И те си казали:

- Както си пожелахме, така стана. Ние ще си го обичаме.

И тъй като било толкова дребно, нарекли го Палечко.

Хранели го добре, не го лишавали от нищо, но детето не пораснало ни на косъм, а останало такова, каквото се родило; но имало умни очи, било разсъдливо, пъргаво и сръчно.

Един ден селянинът се наканил да отиде в гората да сече дърва и си казал:

- Да имаше някой да докара после колата...

- Аз ще я докарам, татко - викнал Палечко. - Бъди спокоен, ще пристигна навреме в гората.

Засмял се селянинът и рекъл:

- Как ще я докараш, като си толкова малък, че юздата на коня не можеш да държиш!

- Това не пречи, татко, стига мама да впрегне. Аз ще седна в едното ухо на коня и ще му подвиквам накъде да върви.

- Добре - отвърнал баща му, - поне да опитаме веднъж.