Книга първа

Пролог

Декември 1992

ЧРД

В целия свят милиони почитатели на суперзвездата Ник Ейнджъл отпразнуваха трийсет и петата годишнина от рождението му и премиерата на най-новия му филм "Тъжният убиец".

 

Студио "Пантър" излезе със специално съобщение, че Ник няма да присъства на премиерата на "Тъжният убиец" в Лос Анжелос, както се очакваше. Според говорителя на Ейнджъл актьорът щял да прекара рождения си ден в Ню Йорк.

 

"Ю Ес Ей Ту дей"

 

Ню Йорк, 15 декември 1992

 

От както се помнеше, утрините бяха най-неприятното време за Ник Ейнджъл. Излежаваше се в леглото със затворени очи, без никакво желание да напусне спокойствието на тъмнината, и се опитваше да се пребори с неохотата си да стане и да се изправи лице в лице с още един пореден ден. Особено пък този - рождения му ден.

 

Трийсет и пет.

 

Ник Ейнджъл бе изпълнил трийсет и пет.

 

Господи! Вестниците щяха да изпитат страхотен оргазъм от това. Вече не беше момчето чудо. Възрастта бавно пълзеше към него.

 

Лежеше, без да помръдне. Може и да минаваше обед, но колкото повече отлагаше ставането, толкова по-добре, защото му беше ясно, че щом се размърда, веднага ще се нахвърлят върху него. Хъни - приятелката му, с която живееше. Харлан - неговият така наречен камериер. И Тереза - вярната му помощничка, шампионка по карате.

 

Неочаквано чу някой да се движи из стаята му. Леко шумолене на коприна и едва доловим аромат на "Уайт Дайъмъндс" - Хъни бе голяма почитателка на Лиз Тейлър. Всъщност Хъни изобщо си беше почитателка - на периоди.

 

Така-а... и защо изобщо е с нея?

 

Основателен въпрос. Там е работата, че в живота му има твърде много въпроси и твърде малко отговори.

 

Хъни тихо пристъпваше към него. Красивата блондинка Хъни с умопомрачителното тяло и с ум колкото на пиле. Усети, че тя вече се е изправила до леглото му и го гледа с желанието да го събуди.

 

Много лошо, скъпа. Махай се от главата ми. Не съм в настроение.

 

Щом се убеди, че си е отишла, бързо стана и за по-сигурно се заключи в модерната си баня, чието обзавеждане бе от стомана и стъкло.

 

Оох... Ник Ейнджъл сутрин. Вече не бе някогашният мъж, макар че все още бе привлекателен - въпреки петте килограма излишно тегло, кървясалите очи и разпътния начин на живот.

 

Ненавиждаше се заради вида си. Отвращаваха го излишните килограми, които бе натрупал. Трябваше да спре да пие. Нямаше да е зле да сложи в ред живота си.

 

Ник Ейнджъл. Въздълга черна коса. Наситено зелени очи. Бледа кожа. Набола брада. Макар че бе висок близо един и осемдесет, изобщо не изглеждаше едър. Хубостта му нямаше нищо общо с идеалното. По-скоро като че ли поглъщаше..., омайваше. И въпреки че бяха кървясали, зелените му очи пронизваха и хипнотизираха. Носът, който някога бе чупил, му придаваше необходимата доза фаталност.

 

Ето, навърши трийсет и пет. Възрастен.

 

По-възрастен, отколкото си бе представял, че ще стане.

 

Светът обаче продължаваше да го обича. Почитателките му все още го боготворяха, защото е Ник Ейнджъл, и той им принадлежеше. Те го бяха издигнали на едно изключително място, където обаче бе пълна лудница и никой не можеше да остане с ума си.

 

Това вече е прекалено много - мислеше той с горчивина, докато плискаше вода на лицето си. - Ласкателствата, безкрайното внимание. Унищожителни... досадни... задушаващи... Ужасно противни.

 

Усмихна се мрачно.

 

Добре дошли в приюта за душевноболни. Добре дошли в моя живот.

 

Вдигна телефонната слушалка и се обади в подземния гараж на един от шофьорите си - телохранители.

 

- След малко слизам - предупреди тихо с дрезгав глас. - Изкарай ферарито. Не искам шофьор.

 

И се обади на летището да ми подготвят самолета. Ще летя.

 

- Добре, Ник. Аа, честит рожден ден, приятелю.

 

Майната му на рождения ден. Знаеше, че цял ден ще чува единствено това.