Желязната пета е ранен дистопичното роман, публикуван през 1908 г. от Джек Лондон. Лондон е най-известен със своите човека срещу природата романи, като Дивото зове и Белия зъб, така че Желязната пета често се смята за отклонение от обичайния си продукция.

 

Желязната пета е написано от първо лице перспектива на женски герой, и включва представяне на социалистически политически идеали на Лондон, и двете от които са били необичайно за времето си. Книгата е насочена вяра в Лондон, които са организирани в профсъюзи труда и социалистически политически движения ще се покачат да оспори традиционната капиталистическа власт база. По-късни автори като Джордж Оруел често посочват изрично Желязната пета като влияние върху собствените си дела.

 

Предговор

 

Записките на Ейвис Евърхард не може да се смятат за достоверен исторически документ. Историкът ще открие в тях много грешки, ако не в излагането на фактите, то в тяхното тълкуване. Минали са седемстотин години и събитията от онези времена и взаимната им връзка - всичко, в което авторката на тези мемоари се е ориентирала трудно, - за пас вече не представляват никаква загадка. На Ейвис Евърхард й е липсвала необходимата историческа перспектива. Онова, за което е писала, я е засягало твърде близко. Нещо повече - тя е била в самия водовъртеж на описваните от нея събития.

 

И все пак като документ Евърхардовият манускрипт представлява за нас огромен интерес, макар и в него работата да не е минала без едностранчиви съждения и преценки, породени от пристрастието на любовта. Ние отминаваме с усмивка тези заблуждения и прощаваме на Ейвис Евърхард възторжеността, с която говори за мъжа си. Сега ние знаем, че той не е бил такава исполинска фигура, нито пък е играл в събитията на онова време такава изключителна роля, както твърди авторката на мемоарите.

 

Ърнест Евърхард е бил бележита личност, но все пак не дотолкова, доколкото го е смятала жена му. Той е принадлежал към многобройната армия герои, служили самоотвержено на делото на революцията в целия свят. Но Евърхард е имал и свои лични заслуги в областта на разработката на философията на работническата класа и пропагандирането й. Той я наричал "пролетарска наука", "пролетарска философия", като по този начин проявявал известно тесногръдие във възгледите си, което по онова време не е могло да се избегне.