Ако се опитаме да изобразим последните години от живота на Рембранд ван Рейн, ще са ни нужни в изобилие мрачни и потискащи бои. В живота на великия художник има време, когато съдбата сякаш извръща очи от него. Той постепенно загубва всичко, на което е придавал някаква стойност - всичко, освен творчеството. Най-близките му хора умират, бедността го притиска все по-тежко и се превръща в отчайваща мизерия. Неизброими са ударите, които трябва да изтърпи, неизчислими - загубите, понесени от него. Дори и само малка част от онова, което е изживял, би било достатъчно, за да съкруши и обезвери всеки друг човек. Но мелничарският син от Лайден не се поддава на обичайните мерки и преценки, за него не важат някои общоприети норми и изисквания. Истински човек от народа, здраво свързан с родната земя, той не се огъва и не скланя глава пред никакви изпитания. Като як дъб, който не може да бъде повален и от най-яростните бури, той сякаш черпи нови творчески подтици дори и от нещастията. Нищо не е в състояние да пресуши необикновеното му вдъхновение, стремежът му към съвършенство не познава граници. И неудачите, крахът на неговото съществуване (от гледна точка на буржоазните представи за успеха) му дават възможност да достигне до пределно вглъбяване в психологията на хората, до осъзнаване трагизма на живота, опошлен и покварен от господстващата класа.

 

Тази титанична творческа сила на Рембранд, която не секва с настъпването на старостта, с право привлича вниманието на всичките му биографи. Неслучайно в техните книги художникът Рембранд неусетно измества човека Рембранд; справедливостта налага да признаем, че има основание за това. Ян Менс не се отделя от тази преобладаваща насока. Наистина не са малко опитите му да покаже героя си в най-различни мигове от всекидневието - обикновени случки, срещи и непредвидени разговори. Но дори и сякаш против волята на автора, всички те се свързват чрез хиляди невидими нишки с творчеството на майстора. Това всъщност е сполука за книгата. Що се отнася до историческата достоверност, може да се каже, че Менс не злоупотребява с писателското въображение и проявява достатъчно уважение към фактите. В стремежа си да направи книгата достъпна за най-широк кръг, авторът старателно избягва ролята на изкуствовед. Струва ми се обаче, че съвременния читател се интересува повече от някои технически подробности за работата на великите художници.