Непокорници

Коста Белязания, морският хусарин, стоеше на корабния нос, вперил поглед в далечината, където брегът едва се провиждаше като тънка белезникава ивица. Жилавата му снага беше облечена с плътно прилепнала хусарска премяна, опасана с черни ширити. Над разкопчаната яка се виждаше червеното петно на врата му, на което дължеше прякора си.

 

Беше тихо, толкова тихо, че не можеше да се повярва - това неспокойното Черно море ли е или езеро. По леко накъдрената му повърхност теченията се бяха разпълзели на всички посоки - сякаш вените на огромно спящо чудовище, което всеки миг може да се разбуди и да зареве от ярост.

 

Хусаринът беше уверен, че няма да се събуди. Познаваше го добре. Беше роден и израсъл на брега му, в Калиакра - града сред морето. Тая вечер щеше да бъде тиха и безбурна, каквато му бе нужна. Не за пръв път в такива безлунни вечери бе превеждал генуезките галери към закътаните болярски пристани, не за пръв път той самият със своята варка бе пренасял скрито от митарите на Добротица сукно и кадифе за болярите, оръжия и ризници за горските разбойници - хусари, тамян и благоухания за църкви и манастири.

 

Строг беше деспот Добротица. Не пускаше кораб да припари до бреговете му, ни да свали чуждоземски товари, ни да изнесе от земята му благата, що тя раждаше, ако не му платяха по три перпери за всеки сто перпери товар. Напоследък, откак измаелитите заседнаха върху двата бряга на Хелеспонта, венецианците престанаха да се мяркат насам. А за дубровнишките търговци, които пътуваха по суша, страната на Добротица оставаше много-много далеч, все едно накрай земята. Единствени генуезците, отскоро съюзници на турците, все още кръстосваха свободно Черното море, което бяха нарекли Велико море. Ала те бяха хитри. Не им се плащаха налози на деспот Добротица. Затова само от дъжд на вятър, дето се казва, някоя нава се отбиваше към пристана на Варна, на Карвуна или Калиакра, колкото да му замаже очите, докато другите товареха скрито, направо от своеволните боляри.