ПРОЛОГ

Луизвил, Кентъки,

 

Януари 1991 година

 

- Но защо баща ми постъпва така с мен? Мислех, че ме обича - попита Саманта Елиът мъжа, който, откакто се помнеше, беше адвокат и приятел на баща й. Мисълта, че този благ човек бе заговорничил с баща й, усилваше болката и усещането, че е изоставена.

 

Болката и без това бе достатъчно голяма. Преди три часа тя стоеше пред гроба на баща си и гледаше с трескави сухи очи как пускаха ковчега му в земята. Бе само на двайсет и осем години, а бе видяла много повече смърт, отколкото мнозина не са срещали през целия си живот. Остана единствена от рода им - родителите й починаха, баба й и дядо й - също. Съпругът й Ричард - също можеше да се каже, че е мъртъв, защото получи последните документи по развода в деня, в който почина баща й.

 

- Саманта - каза адвокатът с мек умоляващ глас. - Баща ти наистина те обичаше. Обичаше те твърде много и затова те моли да направиш това - гледаше я внимателно. Жена му бе казала, че се страхува, че Саманта не е проронила нито една сълза, откакто почина баща й.

 

- Това е добре - бе отвърнал той. - Значи има волята и силата на баща си.

 

- Но той не бе силен - тросна се жена му. - Винаги Саманта е била силната. И сега стоеше отстрани, гледайки как баща й се съсухря и умира, без да пророни и една сълза.

 

- Дейв винаги е казвал, че Саманта е неговата скала - адвокатът затвори куфарчето си и напусна къщата, преди жена му да успее да каже още нещо, тъй като се опасяваше от реакцията й, когато излязат наяве подробностите около завещанието на Дейв Елиът.

 

Сега, докато наблюдаваше Саманта да стои в библиотеката на баща й, усещаше как потта се стича по врата му, спомняйки си как се опитваше да разубеди Дейв да отмени условието в завещанието си, но не успя.