Пролог

Париж

 

1959

 

Пълномощното беше за два милиона долара. Това беше последното писмо за деня.

 

Той внимателно прегледа параграфите и без да бърза провери всеки ред. Отсреща му на бюрото неговата старша секретарка чакаше. Нищо в нейното поведение не издаваше, че тя беше наскоро сгодена, много влюбена и тръпнеща от желание да се прибере вкъщи. Той й хвърли бегъл поглед и се усмихна. Зад прозорците от шлифовано стъкло слънцето все още грееше и откъм улицата, макар и приглушено от стъклата, се долавяше бученето на парижкото движение. Беше шест часа.

 

Париж през лятото, Сена в топлата вечер. Някога му бе познато, как се чувстваш в края на деня, когато вечерта е изпълнена с обещания. Не сега. Той още веднъж наведе глава над книжата, взе платинената си писалка и се подписа: Едуард дьо Шавини.

 

После хлъзна белия лист през черното бюро и съжалявайки я, й каза:

 

- Сега можеш да си вървиш.

 

Тя веднага вдигна глава. Изглеждаше изненадана. Страните й порозовяха, очите й светнаха.

 

- Само шест часа е.

 

- Знам. Предлагам ти да си отидеш сега, преди някой от телефоните да е иззвънял, - гласът му стана сух, - и преди да съм променил решението си.

 

- Благодаря.

 

Тя не се нуждаеше от друго напомняне. Докато прибираше книжата, Едуард се изправи. Прекоси стаята и застанал с гръб към нея, погледна през прозореца. Търговската част на Париж. Уличното движение беше силно натоварено. Той гледаше как колите тръгваха напред, спираха и тръгваха отново. За миг облегна челото си на стъклото. Отвъд улицата, в далечината вятърът разлюляваше листата на платаните. Те бяха тъмнозелени, загубили блясъка си в средата на лятото, но само за секунда, когато въздухът ги издигаше и светлината ги обгръщаше, те танцуваха.