ПРОЛОГ

Луизвил, Кентъки,

 

Януари 1991 година

 

- Но защо баща ми постъпва така с мен? Мислех, че ме обича - попита Саманта Елиът мъжа, който, откакто се помнеше, беше адвокат и приятел на баща й. Мисълта, че този благ човек бе заговорничил с баща й, усилваше болката и усещането, че е изоставена.

 

Болката и без това бе достатъчно голяма. Преди три часа тя стоеше пред гроба на баща си и гледаше с трескави сухи очи как пускаха ковчега му в земята. Бе само на двайсет и осем години, а бе видяла много повече смърт, отколкото мнозина не са срещали през целия си живот. Остана единствена от рода им - родителите й починаха, баба й и дядо й - също. Съпругът й Ричард - също можеше да се каже, че е мъртъв, защото получи последните документи по развода в деня, в който почина баща й.

 

- Саманта - каза адвокатът с мек умоляващ глас. - Баща ти наистина те обичаше. Обичаше те твърде много и затова те моли да направиш това - гледаше я внимателно. Жена му бе казала, че се страхува, че Саманта не е проронила нито една сълза, откакто почина баща й.

 

- Това е добре - бе отвърнал той. - Значи има волята и силата на баща си.

 

- Но той не бе силен - тросна се жена му. - Винаги Саманта е била силната. И сега стоеше отстрани, гледайки как баща й се съсухря и умира, без да пророни и една сълза.

 

- Дейв винаги е казвал, че Саманта е неговата скала - адвокатът затвори куфарчето си и напусна къщата, преди жена му да успее да каже още нещо, тъй като се опасяваше от реакцията й, когато излязат наяве подробностите около завещанието на Дейв Елиът.