Глава първа

 

Дланта на Таня, топла и малко грапава, лежеше върху очите му и нищо друго не го интересуваше. Той усещаше горчиво-соления мирис на праха, степните птици цвърчаха в просъница и сухата трева бодеше и гъделичкаше тила му. Беше му кораво и неудобно да лежи, шията го сърбеше нетърпимо, но той не се помръдваше и слушаше тихото и равно дишане на Таня... Той се усмихваше и се радваше на тъмнината, защото усмивката му навярно беше неприлично глупава и доволна.

 

После неуместно и ненавреме в лабораторията на кулата задрънча сигналът за повикване. Нека! Не е за пръв път. Тази вечер всички повиквания са неуместни и ненавреме.

 

- Робик - каза шепнешком Таня. - Чуваш ли?

- Абсолютно нищо не чувам - измърмори Роберт. Той взе да мига, за да погъделичка Танината длан с миглите си. Всичко беше далеч-далеч и абсолютно ненужно. Патрик, вечно шашардисан от недоспиване, беше далеч. Маляев е маниерите си на леден сфинкс[1] беше далеч. Целият техен свят на постоянно бързане, на постоянни безсмислени разговори, на вечно недоволство и загриженост, целият този извънчувствен свят, където презират ясното, където се радват само на непонятното, където хората бяха забравили, че са мъже и жени - всичко това беше далеч-далеч... Тук беше само нощната степ, на стотици километри единствено само пустата степ, погълнала горещия ден, топла, пълна с тъмни, възбуждащи мириси.

 

Сигналът отново задрънча.

 

- Пак - каза Таня.

- Нека. Мене ме няма. Аз съм умрял. Изяли са ме мишките земеровки. Мен и така ми е добре. Обичам те. Не искам никъде да ходя. От къде на къде? Ами ти би ли отишла?

- Не знам.

- То е, защото не ме обичаш достатъчно. Човек, който обича достатъчно, никога никъде не ходи.

- Теоретик - каза Таня.

- Не съм теоретик. Аз съм практик. И като практик те питам: от къде на къде изведнъж да ходя някъде си? Човек трябва да умее да обича. А пък ние не умеете. Вие само разсъждавате за любовта. Вие не обичате любовта. Вие обичате да разсъждавате за нея. Много ли дрънкам?

- Да. Ужасно!

 

Той свали ръката й от очите си и я сложи върху устните си. Сега виждаше небето, забулено от облаци, и червените сигнални светлинки по фермите на кулата на двадесет метра височина. Сигналът дрънчеше непрекъснато и Роберт си представи как сърдитият Патрик, издул обидено добрите си дебели устни, натиска клавиша за повикване.

 

- Ей сега ще те изключа - каза Роберт неясно. - Танечка, искаш ли да го накарам да млъкне навеки? Нека всичко бъде навеки. Ние ще имаме любов навеки, а пък той ще мълчи навеки.

 

В тъмнината той виждаше лицето й - светло, с огромни блестящи очи. Тя си дръпна ръката и каза:

 

- Я аз да поговоря с него. Ще кажа, че съм халюцинация. Нощем винаги има халюцинации.

- Той няма никога халюцинации. Такъв човек е, Танечка. Никога не лъже себе си.

- Искаш ли да ти кажа какъв е той? Много обичам да отгатвам характерите по видеофонните звънци. Той е упорит човек, зъл и нетактичен. И за нищо на света няма да седне с някоя жена нощем в степта. Ето такъв е, съвсем ми е ясен. И за нощта знае само, че нощем е тъмно.

- Не - каза справедливият Роберт. - За седенето в степта е вярно. Но пък е добър, мек и е мухльо.

- Не вярвам - каза Таня. - Послушай само. - Те се ослушаха. - Това мухльо ли е? Това е явен "tenacem propositi virum"[2].

- Наистина ли? Ще му кажа.

- Кажи му. Върви и му кажи.

- Сега ли?

- Незабавно.