Левчев, Любомир Спиридонов (Троян, 27.04.1935 - София, 25.09.2019). Завършва гимназия в София (1953), библиография и библиотeкознание в Софийския университет (1957). Литературен консултант (1957) във в. "Народна младеж", редактор в Литературната редакция на Радио София (1957-1958), работи в отдел "Пропаганда и агитация" при ЦК на ДКМС (1958-1961) и на строежа на МК "Кремиковци". В периода 1961-1972 е кореспондент, завеждащ отдел "Поезия", заместник-главен редактор и главен редактор на в. "Литературен фронт". Председател на Националния клуб на младата художествено-творческа интелигенция (1971), пръв заместник-председател на Националния съвет на ОФ (Отечествен фронт) (1971), първи заместник-председател на Комитетата за култура (1975-1979). Кандидат член на ЦК на БКП (1972), член на ЦК на БКП от 1976. Председател на Съюза на българските писатели (СБП) (1979-1988). Народен представител в VІ, VІІ, VІІІ Народно събрание.

 

За пръв път печата през 1950 във в. "Народна младеж" стихотворението "На пост". След 1951 стиховете на Левчев се публикуват във всички списания и вестници - "Литературен фронт", "Народна младеж", "Работническо дело", "Стършел", "Септември", "Пламък", "Младеж", "Жената днес" и др.

 

Първата поетична книга на Левчев "Звездите са мои" (1957) скандализира догматичната литературна критика с дръзките поетични декларации, с експерименталните търсения на един модерен поетичен изказ. Издадените през 60-те години стихосбирки се характеризират със сложен синтез между ефектни реторични жестове и патетично заявена обреченост на партийните идеали, с усложнена метафорична образност и интелектуални усъмнявания в догматичните клишета и стерилната образност на соцреалистическия канон. Отделни стихове на Левчев от книгите "Позиция"(1962), "Но преди да остарея" (1964), "Интелигентска поема" (Септември, 1963, №1), предизвикват остри критически реакции, но са и твърде популярни, защото въвеждат нови тематични полета, провокират с ритмичната структура на свободния стих и ефектния диалог с читателите. Левчев, както и останалите поети, които дебютират след Априлския пленум на ЦК на БКП (1956) са силно повлияни от публичното поведение и поетиката на Роберт Рождественски, Евгений Евтушенко и Андрей Вознесенски. С институционализирането на така нареченото Априлско поколение в литературата, със заемането на високи партийни постове, поетът се превръща в негова официална емблематична фигура. Бунтарският дух е изместен от идеологически компромиси, дръзките жестове на неподчинение от ритуални заклинания на вярност в априлската линия на комунистическата партия, осъществени и в личното му творчество, и чрез организирани от него, в ролята му на председател на Съюза на българските писатели, колективни жестове на политическа правоверност (например - сборниците "Априлски сърца"). Поетическият му почерк губи своята оригиналност, става все по-обременен от клишета, ярко демонстрираните жестове на духовна освободеност се трансформират в подчинение на тоталитарните норми и стриктно спазване на задължителните властови дискурси. В издадените през 80-те години книги ("Следлюбов" (1980), "Заклинания" (1981), "Бавен марш и други стихотворения" (1984), "Метроном" (1986), се наблюдава една сложно нюансирана игра на интимна близост със системата и дискретни жестове на оттласкване, маркирани в твърде алегорично завоалирани колебания, съмнения, драматично конотирани равносметки. Неговият лирически герой, все така идеологически монолитен и партийно недосегаем, започва да търси екзистенциални опори в малките неща на ежедневния живот, в мъдростта на древни философски системи и исторически архетипове. В прозата, написана след политическите промени от 1989, Левчев трудно балансира между документалните факти и художествената фикция, между обективния социокултурен сюжет и личните пристрастия, създавайки един подчертано субективен модел на тоталитарното време и на собствената си житейска и творческа биография.