Бележка за авторката

 

"Приказки от стари времена" имат редица издания в родната си страна, а в чужбина са превеждани на много европейски езици. Много чуждестранни критици и рецензенти, пишейки за книгата, са се питали дали това са народни приказки, или са оригинално художествено дело на авторката.

 

Самата авторка най-добре обяснява възникването на своите приказки в писмо до сина си Иван Бърлич, писано в 1938 година:

 

... това са приказки както по своята същност, така и по своето изпълнение, оригинално мое дело. Те са съчинени около имена и образи, взети от славянската митология, и това е цялата външна връзка, която те имат с народните митологични предания. Нито една сцена, нито един сюжет, нито едно развитие, нито една тенденция в тези приказки не са намерени готови в нашата митология.

 

"Съвсем друг е въпросът за вътрешната връзка, която «Приказки от стари времена» имат с народната поезия. От тази гледна точка моите приказки са наистина не мои, а са разкази, видения, надежди, вярвания и упования на цялата душа на славянските племена. От славянските земи и въздух, от белите изпарения на славянските води и морета, от славянските снегове и блата, от славянските поля се създава и обновява нашето тяло - тялото на всички нас, славяните. А нашата душа е съставена от славянски чувства и чувствителност, от славянски предчувствия и тълкувания. Когато прочие успеем да се потопим съвсем в себе си, да напишем нещо направо от сърцето си, тогава всичко онова, което е написано така, е действително истинска славянска народна поезия. В името на това и от тази гледна точка радостно приемам да се замени името на автора (въпреки че като такъв стои ясно написан на всеки екземпляр от «Приказки от стари времена») и да се каже: «Това и така разказва душата на славянското племе»".

 

"За практическия генезис на «Приказките» са ме питали много пъти. На мен думата генезис ми се струва прекалено учена. Тя унищожава представата за «разказване». Все пак мога да си спомня, че този генезис стана ето как:

 

Една зимна вечер нашият дом, противно на обичая си, беше съвсем тих. Нямаше нигде никого, стаите големи, навсякъде полумрак, настроението тайнствено, в печките гори огън. От последната стая - голямата трапезария - се чува: чук! чук! - Кой е? - питам. Нищо. Пак: чук! чук! - Кой е? - и пак нищо. С някакъв тайнствен страх пристъпвам в голямата трапезария и отведнъж - радостно пукане, удар, малка експлозия! В голямата камина една борова цепеница се разпукнала на огъня, от вратцата на камината срещу мен излетяха искрици, като че са рой звездици, а като разтворих ръце да хвана този жив златен дар, те се вдигнаха под високия таван и... ги нямаше вече. По тава време четях «Възгледите на древните славяни за природата» на Афанасиев. В този миг ми дойдоха наум «домашните духове». И така онзи рой искрици-звездици все пак беше хванат, и то в «Стриборовата гора» - тя се появи всъщност точно след тях. След тази първа приказка дойдоха останалите, още седем, без никакви отделни генезиси, и те като «Стриборовата гора» са излетели като искри от огнището на един стар славянски дом."