На пръсти се броят "трудните" книги в нашия съвременен цивилизован свят. Читателят обикновено е привикнал още с първите страници да навлезе в пейзажа на една природа или на едно семейство, едва ли не тутакси да усети сюжетната атмосфера и да долови фабулата на новоотгърнатата книга. Така става с повечето литературни произведения. Да се пренесеш в двора на Чорбаджи Марко или да ти бъде показана с нескъпернически щрихи Дългата долина на река Салинас, напомня поканата на гостоприемен домакин да се наставиш по-удобно в креслото, за да чуеш поредния разказ - бивал или небивал, - разгънат плавно, подробно, с необходимия драматизъм, където трябва, и да научиш още нещо за нашите несвършващи истории, преживявания, приключения, та възторгват или трогнат, да добавиш към познанието си за човека още някоя и друга съществена подробност. Но тази книга, уважаеми Читателю, не е от тях. След "Бдение за Финеган" на Джеймс Джойс "Врява и безумство" е може би една от най-мъчните книги на световната литература. Има романи като "Кентавърът" на Ъпдайк например, който с първите си глави издигат пред читателя една особена бариера - дали със сепващия звук на един съвършено нов мисловен строй, или с мъглявината на една по-особена митология, - романи, които обаче влекат подире си вниманието и в действителност се оказват традиционно разказани истории за човешки и морални проблеми, с каквито добрата литература от незапомнено време се занимава. "Врява и безумство" не само сепва и сащисва, не само още с първите си редове сякаш те приканва да я захвърлиш, но като че принуждава да поставиш на самоизпитание своята собствена психична и мнестична цялост. Това не е книга, която може да се "преразкаже" по жизнеприетия начин или да се резюмира в три страници (инак защо Фокнър ще си прави труда да пише триста?). Наистина още една семейна драма, още един всепроникващ и типичен Фокнъров скалпелен разрез на една фамилна дегенерация и разпадане, романът е разказ за страстите на безлюбовието и егоцентризма, не се движи по традиционното сюжетно развитие на последователни случки и сцени, а е по-скоро социопсихологично надникване в умовете и чувствата, във взаимодействието между характерите и техните реакции на реалните събития. "Врява и безумство" се състои от четири части, всяка разказана от отделен герой и от различна гледна точка, в различен ден и от различна душевност. Първата част "става" в мозъка на идиота Бенджи Компсън, имбецил по рождение, трийсет и три годишен, на 7 април 1928 година, Велика събота. Неговото умствено развитие е спряло на равнището на недоразвито дете - оня именно безумец, за когото Шекспир намеква през устата на Макбет. Без да притежава никакво чувство за време, Бенджи няма самоасоциативен мисловен процес, за него всичко - и минало, и настояще - са едно-единствено цяло. С неговия разказ - а комай всеки ще се съгласи, че да се пише от позицията на един умствен урод съвсем не е проста работа - Фокнър успява да нахвърли общите, объркани и разнопосочни петна на целия си сюжет (и уж за да ни улесни, сменя шрифта от редовен на курсив при всяка промяна във времето). Като в гъста мъгла тук се появяват и изчезват лица и несвързани събития, чието постепенно проясняване ще започне в следващите части. Втората следи потока на съзнанието у брата на Бенджи, Куентин, на 2 юни 1910 година, когато Куентин се самоубива. Третият брат, Джейсън, разказва третата част - времето е отново "днес", 6 април 1928-ма, Велики петък. Четвъртата, разказана от позицията на външен наблюдател, описва събитията на Великден, 8 април. Сега вече мъглата се разпръсва напълно, безформените форми започват да се сгъстяват в истински хора от плът и кръв и читателят не може да не усети, че необикновеният на пръв поглед метод на автора има и своето оправдание, че тази трудна книга най-сетне е достигнала до нормалното съзнание, че действуващите лица са вече познати, макар и бегло, и че всъщност сме доловили доста неща от пълния с врява и безумство разказ на Бенджи.

 

Повече от естествено е при тази структура в превода на текста да се появят неимоверни трудности, много от които далеч не само от езиково естество, някои от тях да са дори чудовищно тежко преодолими. Ето защо преводачът, вярвайки в добрата читателска воля, предварително моли за снизхождение.

 

Кръстан Дянков